— Не — отвърна Дългуча.
— Какво? Ти не ми даваш право? Та нима познаваш човек, който не посяга веднага към джоба ти?
— Познавам. Това съм аз!
— Да, вярно, наистина! Но ти си изключение, действително си едно-единствено изключение, защото всички, всички други са постъпвали така!
Дебелият стар шегобиец наистина донякъде имаше право. И аз от собствен опит можех да твърдя същото, което, разбира се, се отнасяше само за «бледоликите». Колко често един или друг човек се е опитвал да се сближи с мен с помощта на думата «приятел», а после незабавно е последвало онова изключително едностранно действие, наречено от Хамердал тъй прозаично с не съвсем изисканите думи «изтупване на джоба». Индианецът не е способен на подобно нещо. Но затова пък, изглежда, обикновеният среден бледолик не се замисля много-много. За съжаление думите, споменати от Дик Хамердал не само са ми много добре познати, но и мога да разказвам твърде много за това явление. Хау!
И тъй, юта-капотите си тръгнаха. Всъщност бе твърде жалко за хубавите мечи кожи, които бяхме принудени да оставим ей тъй да изгният, но нямаше как да ги мъкнем с нас. И понеже не знаехме по кой път щяхме да се върнем, не си заслужаваше излишния труд да ги обработим и после да ги закопаем, за да ги вземем по-късно. Кой ли може да каже, какви количества от най-различни кожи са се похабили по подобен начин в Дивия запад!
Не последвахме индианците веднага по петите, защото щеше да е голяма грешка, а изчакахме до обед, за да получат известна преднина. После разбрахме, че те са бързали извънредно много и са поели съвсем в същата посока, в която трябваше да яздим и ние. Това не означаваше нищо добро за нас.
— Мисли ли Олд Шетърхенд, че имат намерение да ни отмъстят? — попита ме Апаначка.
— Да, тъй мисля — отговорих му.
— Тогава не бива да яздят пред нас, а трябва да се опитат да заобиколят и да ни излязат в гръб.
— Скоро ще го направят. Обзалагам се, че ще използват първия удобен случай, за да заличат дирите си.
Оказах се прав. През нощта се изви буря с проливен дъжд, който продължи до сутринта, и когато потърсихме следите на индианците, видяхме, че пороят ги беше унищожил.
През последните два дни Олд Шуърхенд бе извънредно мълчалив и странеше особено от мен, макар да не го правеше по обиден начин. Поведението му не бе резултат от някакво недружелюбно чувство, а подозирах, че той водеше вътрешна борба дали да бъде откровен с мен, или да продължи да мълчи. Не направих нищо, за да повлияя върху изхода от тази борба. Той беше мъж и трябваше сам да се справи със собствената си нерешителност. Забелязах, че най-сетне у него надви гласът да запази тайната си. Но въпреки това той чувстваше, че все пак трябва да спомене нещо за последния ни разговор и след като известно време язди редом с мен, проговори:
— Мистър Шетърхенд, обидих ли те с нещо, докато разговаряхме в «парка»?
— Не, мистър Шуърхенд — отговорих му.
— Струва ми се, че не бях много словоохотлив, нали?
— Ами когато човек е изморен, обикновено не е приказлив.
— Така е. Изведнъж се почувствах страшно изморен. А ти спомняш ли си разговора ни навремето в Ляно Естакадо?
— Да.
— Преди това ти беше говорил с Олд Уобъл за Бога и религията.
— Помня.
— Все още ли си на същото мнение като през онази нощ?
— Естествено!
— Значи наистина вярваш, че има Бог?
— Не само го вярвам, а го знам.
— Тогава сигурно смяташ за глупав всеки човек, който не споделя тази вяра, така ли?
— Глупав? Защо? Именно подобна надменност от моя страна би била съвсем глупава. Има хиляди и хиляди хора, които не вярват в Бог и въпреки това ме превъзхождат. И обратно, има хора, непоколебимо вярващи в Бога, но иначе неструващи кой знае колко.
— А как наричаш хората, които не вярват, че има Бог? Невярващи ли?
— Не съм съвсем сигурен как е най-правилно да ги наричаме. Много добре разбирам какво искаш да кажеш, но има толкова видове невярващи хора, че би трябвало дати разграничаваме. Едни са твърде равнодушни, други твърде лениви, трети твърде горди, за да потърсят Бога. Четвърти предпочитат сами да са си господари, да нямат над себе си никакъв повелител. Пети вярват само в себе си, шести само във властта на парите, седми вярват в голямото Нищо, осми — в материята, а деветите, десетите, единайсетите и всички останали вярват в определена мания. Нямам нито желание, нито право да ги класифицирам и да произнасям някаква присъда над тях.