— Спомняш ли си все още целия ни разговор?
— Да.
— Помолих те да ми възвърнеш изгубената вяра.
— И аз ти отговорих, че съм твърде слаб за това. Истинска помощ, поне тъй мисля аз, можеш да получиш от Бога.
— Ти ми каза и нещо друго, само че вече не си спомням точните ти думи.
— Посъветвах те да се молиш, мистър Шуърхенд. Но само не мисли, че това веднага ще ти помогне! Повярвай ми, ако голямото желание, което таиш в сърцето си, е изобщо изпълнимо, то отдавна вече щеше да е изпълнено, стига ти да вярваше в Бога и да му се беше молил! Това е моето твърдо убеждение!
— Откъде можеш да знаеш какво е желанието ми, голямо или не?
— Подозирам, предчувствам какво е.
Той ме погледна изпитателно в лицето и попита:
— Имаш ли основание за предчувствието си?
— Ще ти отговоря с въпрос: има ли неоснователни предчувствия?
— Не знам.
— Или основателни? Възможно ли е да съществуват такива?
— Аз съм неук човек. Не ги разбирам тези неща.
— Тогава нека се задоволим с това, че предчувствам нещо.
Тук разговорът ни бе прекъснат, защото трябваше да прекосим изпречилия се на пътя ни поток, който не беше дълбок и при това бе толкова бистър, че ясно виждахме дъното му. Забелязахме отпечатъци от конски копита, но не успяхме да разберем колко са били конете, във всеки случай броят им надхвърляше четири-пет. Също тъй не можехме да определим и времето, когато са минали оттук, защото потокът имаше незначителен пад и следователно не притежаваше достатъчно сила за кратко време да заличи отпечатъците. Не беше изключено да са изминали часове или дни, а също и седмици, откакто са били оставени тези дири. Но все пак имаше полза, че ги открихме — от този момент нататък започнахме да внимаваме за следи по пътя си повече, отколкото в последно време.
Обаче не успяхме да намерим нищо, защото бяхме оставили вече зад гърба си прохода и последвалите го теснини и яздехме сред висока гора, която предлагаше толкова голяма възможност да тръгнеш на къде ли не, че за да открием определена диря, можеше да се наложи да я претърсваме с дни.
Вече се бяхме добрали до купена на Па-савере-пайев. Той бе обрасъл с високостеблена гора и ние яздехме под короните на дърветата като в катедрала, през чийто гъст зелен покрив само тук-там успяваше да се промъкне някой слънчев лъч. Това бе девствената гора на Севера, която единствено можеше да вирее на тази надморска височина.
Дълги часове яздихме под покрива от шума и непрекъснато се изкачвахме все по-нагоре и по-нагоре. Под короните на дърветата се стъмни, защото слънцето потъна зад върха и ние се видяхме принудени да пришпорим конете, за да достигнем Езерото на зелената вода преди падането на нощта.
Най-сетне се озовахме горе! От тази страна слънцето се бе вече сбогувало с планините, но все още бе достатъчно светло, за да огледаме езерото, докъдето ни стигаха очите. Казвам «докъдето ни стигаха очите», защото отсрещният бряг не се виждаше — езерото бе твърде голямо. Тъй като започна да се смрачава, нямаше и следа от светлозеления цвят, за който напомняше името му — на езика на племето юта «па» означава вода, а «савере» — светлозелен. Доколкото можахме да забележим, езерото бе заобиколено от гора. Ние се намирахме на източния му бряг. Южният образуваше сравнително равна дъга, непрекъсната от нито един залив, а от северния бряг доста навътре във водата се врязваше широк полуостров, покрит с гъста гора. За да стигнем до полуострова, щеше да ни е необходим още четвърт час езда, но понеже нямахме никаква причина точно там да се разполагаме на бивак, останахме на мястото, където бяхме в момента.
Хамердал и Холбърс се засуетиха наоколо да съберат сухи дърва и съчки, докато все още можеше да се вижда. Щом натрупаха достатъчно голяма купчина, за да ни стигне за през цялата нощ, те се наканиха да запалят огън. Но апачът им забрани с думите:
— Засега не палете! Огънят ще хвърли светлината си далеч навътре в езерото, а нали днес забелязахме конски отпечатъци. Възможно е край езерото да има хора, които не бива да разберат, че сме тук. Нека изчакаме докато се смрачи. После ще видим дали ще можем да си позволим да останем тук и да запалим огън.
Пуснахме конете да пасат на воля и легнахме на земята. Бързо се стъмни и веднага стана ясно, че предпазливостта на Винету е била съвсем основателна, защото на брега на полуострова срещу нас пламна огън. Значи там имаше хора! А само минути по-късно откъм същата страна на езерото само че далеч по-надолу забелязахме и друг огън, но той беше видим единствено за много добро зрение, тъй като представляваше само една мъничка светла точка. Хората от полуострова едва ли имаха възможност да забележат другия огън, но и самите те не можеха да бъдат открити от втория лагер. Затова пък от нашето място се виждаха и двата огъня.