При тези обстоятелства ни оставаше да вечеряме само студено месо. Вярно че можехме да се оттеглим обратно в гората и да запалим огън, обаче там нямаше храна за конете ни. Невъзможността да се възползваме от единия природен елемент компенсирахме, като се хвърлихме в обятията на другия — тоест във водата. След банята първата ни работа бе да разузнаем какви хора се намираха на брега на езерото. От само себе си се разбира, че за тази задача бе изпратен Винету, а това, че той ме прие за придружител постигнах благодарение на настоятелното уверение, че раната ми не ме боли и изобщо не ми пречи. Иначе той щеше да вземе със себе си Олд Шуърхенд.
Оставихме пушките си на нашите спътници и поехме по не съвсем удобния път в нощта. Най-напред трябваше да навлезем в гората, докъдето стигаха храсталаците, после с протегнати напред ръце продължихме, заобикаляйки езерото откъм северната му страна. Кажи-речи, напредвахме по-бавно и от волска каруца, защото измина не по-малко от час, докато излязохме на полуострова. И тъй, свърнахме наляво и поехме по него. Скоро усетихме миризма на пушек, а не след дълго видяхме и самия огън.
Тогава легнахме на земята и започнахме да пълзим. В брега на полуострова се врязваше малко заливче, в дъното на което гореше огънят. Достигнехме ли края на заливчето от външната му страна, щяхме да се озовем пред лагеруващите около огъня хора лице в лице. Опитахме се да постъпим точно така и имахме пълен успех. Наоколо растеше колкото щеш тръстика, сред която намерихме не само прикритие, но и мек, макар и мочурест, килим, където удобно можехме да лежим.
Търсените от нас хора бяха съвсем близо пред очите ни. И кого видяхме? Олд Уобъл заедно с трамповете!
Присъствието им на това място не беше никакво чудо, но все пак останахме изненадани. Нима сред тях имаше човек, който знаеше пътя до езерото? Престоят ни в ковачницата и в Долината на мечките беше позволил на тези хора да спечелят преднина от няколко дни. Изглежда, бяха в доста добро настроение. Поне разговорът, който водеха, беше много оживен. Всички, както ги познавахме, седяха край огъня. Никой не липсваше. Но един от тях, изправен в целия си ръст, стоеше облегнат на близкото дърво и това беше… старият Уобъл. Ръката му висеше в превръзка през врата, направена от груба нещавена кожа. Видът му направо можеше да изплаши човек. Високото му кльощаво тяло бе измършавяло още повече, а страните на лицето му, които и преди нямаха кой знае колко плът, бяха хлътнали още повече, тъй че главата му съвсем бе заприличала на мъртвешки череп. Иначе толкова чисто поддържаната му бяла «грива», която всъщност се бе запазила само наполовина, просто «лепнеше» от мръсотия, ако мога да си послужа с този популярен израз. От Стария бе останал само един скелет, а почти изцяло изпокъсаното му облекло висеше като парцалите на бостанско плашило. Храна сигурно не му беше липсвала. Причина за тази промяна бе счупената му ръка. Той изглеждаше много изтощен и едва се държеше на краката си. И гласът му не бе вече същият. Звучеше глухо, сякаш говореше през кюнец и някак треперливо, като че го разтърсваше треска.
Когато заехме местата си в тръстиката, Стария тъкмо казваше нещо. Лежехме достатъчно близо и можехме да чуваме всичко, но трябваше да полагаме големи усилия, за да разберем точния смисъл.
— Ти спомняш ли си още, нищожество такова, в какво ми се закле навремето в Хелмърс Хоум? — чухме го да пита.
Погледът на неговите дълбоко хлътнали помръкнали очи бе насочен право към едно място, където забелязахме да лежи нещо подобно на продълговат добре завързан пакет. Дали беше човек? И ако беше човек, кой ли можеше да е той? В Хелмърс Хоум? Дали думите му не засягаха тогавашните ни преживелици в онази ферма? След като не получи отговор, Стария продължи:
— Запомних заканата ти дума по дума. Тя гласеше: «Пази се от мен, гад такава! Срещна ли те пак, ще ми платиш за тези удари с живота си. Заклевам ти се с всички възможни клетви!» Дано не си го забравил!
Аха, това можеше да е единствено «генералът»! Значи гой бе пленен, пленен тук от Олд Уобъл! Бил е принуден да пътува дотук сам, защото неговите бандити нямаха възможност да го последват и така е паднал в ръцете на стария Крал на каубоите. Това обстоятелство бе изключително важно за нас. Винету го потвърди с едно тихичко трикратно «Уф, уф, уф!»
— Не съм го забравил! — обади се този път «генералът» с гневен глас. — Нали ти ме би!