— Ами ти?
— Продължавам надолу към втория огън.
— Тъй като индианците ще останат между теб и нас, ти се наемаш с рисковано начинание, което може да свърши зле.
— Pshaw! Винету няма да загине от опасност, която познава! Нека моите братя не заспиват, докато се върна.
Той безшумно изчезна, а аз тръгнах обратно.
Оттук нататък пътят ми беше по-опасен, защото индианците бяха пред мен. Предполагах, че целта им бе полуостровът, но въпреки това навлязох още по-навътре в гората, за да избегна на всяка цена среща с тях. Не искам да описвам природните «красоти», с които буквално с сблъсках по пътя си. Никога през живота си не съм се държал тъй «безцеремонно» с околната среда, както в онзи час. Дърветата край онова езеро могат да разкажат много неща! След споменатото време от един час се появих в нашия лагер с изподрано и насинено лице и ръце, целия полепнал със смола. Попитаха ме къде е Винету. Разказах им какво видяхме и чухме, а после накарах спътниците си да образуват верига от постове в права линия от брега на езерото до едно определено място навътре в гората. Това беше най-добрата и единствена предохранителна мярка, която можехме да вземем при тези обстоятелства.
Всички седяха на земята с пушки в ръка. Измина около четвърт час и тогава откъм полуострова до нас достигна внезапно надигнал се многогласен рев, който можеше да ти скъса нервите. Индианците, минали край нас, нападаха трамповете. При това не се разнесе нито един изстрел. Следователно белите бяха изненадани от червенокожите без съпротива.
После отново се възцари тишина.
Един-единствен миг от нощния живот в дивите девствени гори, един-единствен! И все пак колко неща бе в състояние да промени и колко ли струваше, а може би и тепърва щеше да струва! Такъв е кървавият Запад!
Измина може би още един час и огънят на полуострова угасна. Другият огън в долния край на езерото продължаваше да гори. След още два часа долових доста шумни крачки. Това можеше да е само Винету, защото друг човек би се промъкнал тайно и безшумно. Да, наистина беше той, също изподран и изранен като мен, както установихме на разсъмване. Той, който винаги проявяваше съобразителност, побърза да ни успокои:
— Моите братя спокойно могат да се съберат в лагера. Няма от какво да се страхуват. До сутринта сигурно никакъв враг няма да дойде насам!
И тъй, прибрах веригата от постове и след като пак насядахме един до друг попитах апача:
— Беше ли моят червенокож брат долу при другия огън?
— Да — отговори той.
— Там ли лагеруват индианците, с които се срещнахме?
— Да.
— Успя ли да разбереш от кое племе са?
— Да, разбрах. Двама от тях бяха останали да пазят конете. Олд Шетърхенд ще има да се чуди?
— Да не би да са юта-капотите?
— Те са, начело с вожда си Тусага Сарич.
— Това наистина е изненадващо! Сигурно са се срещнали с «генерала», който е съумял да ги спечели за съюзници. Предполагам, че той познава тази местност от по-рано, тъй че им е било възможно да ни изпреварят.
— Така е. Моят брат отгатна истината. Двамата пазачи, които подслушвах, говориха за това и аз го чух. «Генералът» се отправил към полуострова, но не се върнал. Тогава те тръгнали да го търсят.
— Каква ли цел е преследвал?
— Нищо не им е казал. Никого не пожелал да вземе със себе си. Сигурно е някаква тайна. Именно затова у индианците се събудили подозрения и щом се стъмнило, го последвали. Тъй като на полуострова видели, че са го пленили трамповете, те ги нападнали и го освободили.
— Моят брат Винету беше ли повторно на полуострова?
— Да, но юта-капотите бяха угасили огъня.
— Защо?
— Винету не знае.
— Значи нищо не можа да видиш.
— Нито видях, нито чух.
— Хм-м! Как да постъпим? Непременно трябва да се доберем до «генерала»!
— Щом не гори огън, не е възможно да го измъкнем.
— За съжаление си прав. Трябва да изчакаме или пак да запалят огън, или да се развидели. Не ни остава друг избор. А може би ще ти хрумне някоя по-добра мисъл?
— Мислите на Олд Шетърхенд са винаги добри.
— Тогава да лягаме да спим, но нека преди това да хвърлим жребий за двойни постове!
— Винету е съгласен. Намираме се на опасно място и трябва да бъдем извънредно предпазливи. Затова няма да пренощуваме тук край езерото, а ще се установим по-навътре в гората, където, преди да се развидели, последните постове трябва да доведат конете ни, за да не би още с настъпването на деня юта-капотите да забележат присъствието ни.
И тъй, оттеглихме се навътре в гората, като за момента оставихме конете да пасат край езерото. Един от двамата пазачи щеше да бди край тях, а другият при нас. Отново ми се падна първият пост. Трябваше да будувам час и половина, но това време премина спокойно. След като събудихме хората, които щяха да ни сменят, легнах да спя.