Сутринта станах два часа след разсъмване. Ядосах се че са ме оставили да спя толкова дълго, но Винету ме успокои:
— Моят брат не е пропуснал нищо. На мен се падна последната стража и щом се развидели, отидох на разузнаване. Невъзможно е да нападнем юта-капотите на полуострова и да им отнемем пленниците. Трябва да разберем накъде ще се отправят и да избързаме напред, за да изберем друго място подходящо за засада. На моя брат Шетърхенд е известно, че който съумее да се сдобие с предимството предварително да определи мястото на схватката, вече наполовина я е спечелил. Това предимство трябва да бъде на наша страна!
Той беше напълно прав, тъй че останахме там, където пренощувахме, за да изчакаме оттеглянето на индианците. Винету се отдалечи и отиде да ги наблюдава, което посред бял цен бе трудна и опасна работа. Разбира се, конете не бяха вече на брега на езерото, а при нас в гората.
Часовете се нижеха един подир друг в чакане. Полуостровът се намираше твърде далеч, за да можем да видим какво става там. Предишната вечер бяхме забелязали само светлината на огъня. Няколко пъти Винету се връща, за да не се тревожим поне за него. Не можеше да ни съобщи нищо друго освен че индианците все още са на полуострова. После ни каза че чул силни удари от брадва. Изглежда, с помощта на своите томахоки юта-капотите се бяха заели да отсекат някакво дърво, но защо, не можахме да се досетим. След като превали пладне, най-сетне той се върна, за да донесе вестта, че червенокожите са си тръгнали. Скрит зад едно дърво на около стотина крачки от тях, апачът видял как яхнали конете и потеглили на път.
— Но тогава те сигурно преди това са довели конете от мястото, където снощи забелязахме другия огън — обадих се аз.
— Така е — кимна той. — Бях наблизо, когато ги докараха.
— Можа ли да огледаш всички при тръгването им.
— Не. Между мен и тях имаше твърде много дървета.
— Разбира се, пленниците бяха с тях, нали?
— Намирах се толкова далеч, че не успях да различа червенокожите мъже от белите, а не биваше да рискувам да се приближа повече до полуострова.
— В каква посока потеглиха?
— На северозапад. Това е пътят, по който ще поемем и ние.
— Хм-м! Трябва да отидем на полуострова. Веднага ли ще препуснем с конете натам, или първо ще разузнаем дали не ни заплашва някаква опасност?
— Нищо не ни заплашва. Винету продължи малко по-нататък, за да провери дали юта-капотите наистина са си отишли.
Тъй като напълно можехме да се доверим на апача ние се метнахме на седлата и потеглихме към полуострова. Щом наближихме, най-напред потърсихме следите на индианците. Да, наистина си бяха отишли. Нямахме причина да се опасяваме, че ще ни изненадат. Безгрижно се отправихме към мястото, където бяха бивакували отначало Олд Уобъл и трамповете, а после и индианците. Там слязохме от конете.
Тревата и мъхът наоколо бяха изпотъпкани, както обикновено става при напускането на лагера. Нямахме основание да очакваме, че тук ще открием кой знае каква находка, но въпреки това по стар навик се огледахме на всички страни. Индианците не се бяха ограничили да останат само в очертанията на самия бивак, а следите им водеха в няколко посоки. Разделихме се, за да проследим различните дири и ето че след минута-две чухме вика на Олд Шуърхенд:
— Елате насам, елате насам! Елате всички насам! Ей тук лежат! Бързо, бързо!
Завтекох се в посоката, откъдето се разнесе гласът му. Каква гледка ме очакваше там! На това място между дърветата лежаха трамповете, всички заедно без изключение! Кървавочервените им глави бяха без коса и кожа. Бяха скалпирани. Дори ги бяха подредили един до друг в редица. По-подробният оглед показа, че преди това са наръгани с нож.
Побиха ни тръпки! Убитите се числяха към един човешки вид, който от морална гледна точка бе пропаднал твърде ниско. Не им бе мигвало окото да извършват какви ли не престъпления, но все пак беше ужасно да ги видим в краката си така обезобразени!
За да могат тъй бързо и сигурно да се справят с двайсет души, сигурно всеки от червенокожите предварително е знаел много добре върху кого от белите ще се нахвърли. Петдесет индианци на двайсет бели. Мъртъвците се бяха вкочанили, следователно не бяха убити едва тази сутрин, а още снощи. Но защо индианците бяха останали на това място? Защо бяха довели тук дори и конете си? Сигурно е имало нещо, което са отложили за ранната утрин и после то бе продължило до обед. Какво ли можеше да бъде? В същия миг се сетих за Олд Уобъл. Неговият труп липсваше. Несъмнено «генералът» го беше взел със себе си, за да му отмъсти по някакъв съвсем специален начин.