Докато в първите мигове стояхме безмълвно изправени пред труповете, малко след това се разнесоха толкова по-възбудени възгласи. Ако в този момент червенокожите се изпречеха пред дулата на пушките ни, струва ми се, че щяха да бъдат избити до крак! Хамердал посочи един от труповете и каза на Холбърс:
— Пит, това е Хоузия, дето искаше да ни убие!
— Йес! А ето го и Джоуел, който не повярва, че имахме желание да им подарим толкоз много пари! — отвърна му Дългуча, посочвайки към друг от мъртъвците.
— Но въпреки всичко те са твои братовчеди. Не си ли на същото мнение, стари Куне?
— Да, така е.
— Нима ще ги оставиш да лежат тук?
— Не ми се ще да причинявам такава мъка на майка им, макар че тя ме е карала да изживявам някои болезнени мигове.
— Много хубаво от твоя страна, стари Пит! И тъй, какво предлагаш?
— Да ги погребем. Не си ли на същото мнение, скъпи Дик?
— Дали ще ги погребем или не, е все едно, но ако имаме време ще им направим такива гробове, където да им е удобно доколкото позволяват обстоятелствата. Това е наше християнско задължение, още повече че са твои братовчеди. Правилно ли е да постъпим така, стари Куне?
— Хм-м! Щом мислиш да го направиш заради мен и моите роднини, тогава ти си свестен човек, скъпи Дик!
Те си стиснаха ръцете и трябва да призная, че в момента нищо друго не бе в състояние да посмекчи тази ужасяваща сцена толкова, колкото своеобразните отношения между двамата добряци. Нямахме излишно време, трябваше да преследваме юта-капотите и да заловим «генерала», който несъмнено бе виновен за смъртта на двайсетте трампове. Но щом щяхме да погребваме двамата братя, не биваше да оставяме другите да лежат ей така. Ето защо тръгнах да търся подходящо място. При това се натъкнах на широка диря и я проследих. Тя водеше към един бор, който растеше малко по-настрани от другите дървета и когато го…
Тук перото ми отказва да продължи! Онова, което видях, беше толкова ужасяващо, че нададох силен вик. Ето защо всички мои другари се втурнаха незабавно към мен. Гледката, разкрила се пред очите им, ги ужаси не по-малко отколкото мен.
Борът беше с обиколка горе-долу колкото на седем-осем годишно дете и бе разцепен от горе на долу нейде до височината на рамото ми. Ето откъде са идвали ударите с томахок, които беше чул Винету. Индианците си бяха помогнали с дървени клинове, забивайки ги в цепнатината, защото томахоките са се оказали слаби да разцепят целия дънер. Чрез допълнителното набиване на все по-големи и по-дебели клинове, понякога и няколко един до друг, цепнатината се беше разширила толкова, че в горната си част надхвърляше диаметъра на човешко тяло и точно там бяха заклещили вързан стария Уобъл. След това бяха избили по-дебелите клинове, които лежаха пръснати по земята. И ето че нещастният старец висеше в хоризонтално положение в цепнатината с ужасно притиснат корем; от едната страна на дървото стърчаха краката му, а от другата бе увиснала горната част на тялото му. Ако бяха приклещили гърдите му, досега гръдният му кош щеше да е смачкан и Олд Уобъл нямаше да е вече жив. Но индианците със сатанинска пресметливост го бяха напъхали така, че да е притиснат само коремът му. Още беше жив. Здравата му ръка и краката се движеха, но въпреки неописуемите болки, които сигурно изпитваше, той не можеше да вика, защото бяха затъкнали устата му с топка парцали и освен това ги бяха завързали отгоре. Очите му бяха затворени. От носа му се стичаха тежки тъмни капки кръв. Поради кръвта дишането му се придружаваше от странни свирещи звуци. Нямаше време нито за думи на възмущение, нито на състрадание, трябваше бързо да му се притечем на помощ, без да губим и секунда.
— Забивайте дебелите клинове! — наредих аз. — И отгоре, и отдолу! Бързо! Необходими са ни повече, отколкото има тук. Вадете ножовете и томахоките!
Още докато изговарях тези думи, пъхнах в цепнатината един от клиновете и го забих с удари на приклада на моя мечкоубиец, който беше обкован с желязо. Да можеше отнейде да се види как се развъртяха другарите ми! Само Винету и Мато Шако имаха томахоки, но това бе достатъчно. Наблизо се намираха няколко изсъхнали дървета. Разхвърчаха се трески. За броени мигове приготвихме нови дебели клинове. Вместо чукове използвахме моя мечкоубиец и старото «оръдие» на Хамердал, чиито приклади бяха обковани с яки железни пръстени. Накратко казано, изминаха едва две минути, докато разширихме цепнатината толкова, че успяхме да измъкнем Олд Уобъл. Положихме го на земята и го освободихме от топката парцали, което всъщност трябваше да направим още преди това, но от вълнение и възбуда просто забравихме.