— Да, тя е била — отговорих му простичко. Тогава по силно набръчканото му лице се плъзна усмивка, а после по него премина тръпка и… той издъхна.
Колко странно същество е все пак човек! Какви чувства хранехме към умрелия само преди някой и друг час! А сега стоях изправен пред трупа му така, сякаш бе починал някой мой скъп приятел! Кончината му заличи всичко лошо от миналото. И аз не бях единственият, който изпитваше такива чувства. Дик Хамердал се приближи, хвана ръката на мъртвеца, лекичко я разтърси и каза:
— Сбогом, стари Уобъл! Ако беше разбрал малко по-рано онова, което разбра днес, нямаше да умреш от такава окаяна смърт. Страшно глупаво постъпи, но не ти се сърдя! Пит Холбърс, дай му и ти ръка!
Не беше необходимо Дик да подканя Холбърс да стори същото, защото той вече се намираше до Уобъл. Съвсем не по своя лаконичен маниер, а дълбоко развълнуван, ловецът каза:
— Farewell, стари кралю! Настъпи краят на кралството ти! Ако беше по-разумен, щеше да продължиш с нас, а не с трамповете. Жалко, страшно жалко за славния каубой, какъвто си бил някога! Хайде, драги Дик, да го поставим в последното му ложе!
— Не, още не! — обадих се аз.
— Добре, но не трябва ли да продължим? — попита Хамердал.
— Разполагаме само с още два часа, докато се стъмни. Не си заслужава толкова скоро пак да търсим друго място за нощуване. Ще останем тук.
— Ами юта-капотите и «генерала»?
— Остави ги да си вървят по пътя! Няма да ни избягат, длъжни сме да ги заловим на всяка цена, защото трябва да им отмъстим за мъките, понесени от този мъртвец. Доскоро ми се струваше, че нямаме време, но сега то е повече от достатъчно.
— Съгласен съм с моя брат Шетърхенд — обади се Винету.
И тъй, разбрахме се тази нощ да останем на полуострова. Но сред нас се намери един човек, който не прояви такава готовност. Беше Олд Шуърхенд. Направи ми знак да се отдръпна настрани и ми каза:
— Мистър Шетърхенд, не ми е възможно да остана тук. Ще тръгна на път и то тайно, за да не може никому да хрумне мисълта да ме задържи. Но все на някого трябваше да го кажа и избрах теб. Не ме издавай, преди да съм изчезнал!
— Нима е толкова наложително да си вървиш? — попитах го. — Наистина ли не ти е възможно да останеш тук?
— Трябва да тръгна.
— Сам?
— Съвсем сам!
— Хм-м! Ти си добър уестман и затова няма да ти говоря за опасностите, с които може да се сблъскаш, но мистър Шуърхенд, няма ли поне да ми кажеш що за начинание ти пречи да останеш при нас?
— Не мога.
— Аз нямам ли право да науча къде отиваш?
— Не.
— Хм-м! Нямам намерение да ти отправям упреци, но все пак поведението ти граничи с недоверие.
При тези думи той бързо изпадна в лошо настроение и ми отговори:
— Сър, би трябвало да знаеш не по-зле от мен дали имам доверие в теб, или не! Вече ти казах, че става дума за тайна, за която не искам и нямам право да говоря.
— И пред мен ли не желаеш да говориш?
— Не! — прозвуча в отговор много рязко и недружелюбно.
— Well! Всеки има правото да запази своите работи за себе си. Вярно, че яздих от Джеферсън Сити дотук с мисълта да запазя доброто си приятелство с теб. Не искам да кажа, че така придобивам някакви права, а за теб произтичат някакви задължения, но все пак съжалявам, ако имаш намерения, които, опиташ ли се да осъществиш сам, могат да те вкарат в беля, докато ако благоволиш да си по-откровен към мен, е възможно да се увенчаят с успех. Нима си толкова уверен в себе си, та да си позволиш да твърдиш, че нямаш нужда от нас?
— Щях ли да дойда сам дотук, ако не вярвах, че не ми е необходима чужда помощ?
— Съвсем правилно! Но наистина ли не ти бе необходима помощ?
— Разбира се, имаш предвид, че бях в плен на юта-капотите, нали?
— Да.
— Навярно щях и сам да се освободя.
Сега вече аз бях онзи, който възприе резервиран тон:
— Убеден съм в това. Смятай въпросът за приключен! Върви си по пътя с Божията помощ! Няма да ти преча!
Наканих се да му обърна гръб. Тогава той ме хвана за ръката и умолително каза:
— Сър, не ми се сърди! В думите ми прозвуча неблагодарност. Но ти сигурно знаеш, че не съм неблагодарен!
— Знам го.
— И… и… ще ти кажа поне едно: оставам все тъй дискретен, само защото вярвам, че щом разбереш кой съм, ще ми обърнеш гръб.
— Глупости! Какъвто и да си, Олд Шуърхенд си остава свестен човек!
— Но аз съм син на… затворник!