— Pshaw!
— Какво? Това не те ли плаши?
— И през ум не ми минава!
— Но помисли си, сър,… затворник!
— Знам че в затворите и в каторгите е имало и свестни хора!
— Баща ми дори е умрял в затвора!
— Това е много тъжно! Но няма нищо общо с приятелството ни!
— И майка ми е била в затвора!
— Ужасно!
— Вуйчо ми също!
— Нещастен човек си ти!
— Но двамата са избягали!
— Радвам се за тях.
— Сър, та ти изобщо не питаш, защо са били наказани!
— Каква полза, ако го науча?
— Заради фалшификация на пари!
— Лошо! Това се наказва много сурово.
— Е? Все още ли ще разговаряш с мен?
— Защо не?
— Със сина и племенника на фалшификатори на пари, на затворници?
— Слушай, мистър Шуърхенд, какво ме засягат парите и затворите на Съединените щати? Дори да допуснем, че роднините ти действително са извършили това престъпление и са заслужили наказанието си, ти каква вина имаш?
— Нима няма да ми обърнеш гръб?
— Слушай, сър, не ме обиждай! Да не съм варварин? Онзи, който заслужава наказание, да си го понесе, но изтърпи ли го, поне в моите очи той си остава пак предишният човек. Изобщо съм на мнение, че най-малко петдесет процента от хората, излежаващи подобно наказание, не са престъпници, а или са болни, или пък самите те са жертва на нещастни обстоятелства.
— Да, ти във всяко отношение мислиш хуманно, това ми е известно. И аз за моя радост мога да ти кажа, че родителите ми и моят вуйчо бяха невинни. Не са извършили никакво престъпление.
— Тогава сполетялото ги нещастие е дваж по-голямо. Но не мога да разбера как е възможно да си помислиш, че дори и да са се провинили, аз ще те смятам за длъжен да изкупуваш греховете им! Ще бъдеш ли и занапред все тъй потаен към мен?
— Принуден съм!
— Well! Тогава поне ми кажи кога ще се видим пак!
— След четири дни.
— Къде?
— В Пуй-баке, в Гората на сърцето, която се намира почти в средата на «парка» на Сан Луис. Винету сигурно я знае. Тя има формата на сърце, оттам идва името й. Непременно ще бъда там.
— Ако не ти се случи нещо!
— Че какво ще ми се случи?
— Слушай, мистър Шуърхенд, ти все още си правиш сметката така, сякаш положението е същото, както когато си тръгвал на път от Джеферсън Сити, но междувременно се случи какво ли не и нещата се промениха. Появи се «генералът» и…
— Pshaw! — прекъсна ме той. — Не ме е страх от него! Изобщо какво ли ме интересува той?
— Може би те интересува повече отколкото си мислиш!
— Съвсем не ме засяга, сър, ама ни най-малко!
— Е, няма да споря с теб! Освен това юта-капотите са наблизо.
— Все ми е едно!
— А и жрецът на команчите!
— Той пък ми е съвсем безразличен! Изобщо много е съмнително дали се намира по тези места. Ти виждал ли си го?
— Не.
— Според разказите на другарите ти той се е присъединил към трамповете, следователно трябваше да е заедно с тях на полуострова, но излиза, че ги е напуснал.
— Сигурно. И умно е постъпил!
— Ако действително е бил умен, трябва да е изостанал назад.
— Аз съм на друго мнение. Щом някой мъж е тръгнал да язди с жена си нагоре из този пущинак, несъмнено има много наложителни причини. Сигурно го разбираш не по-зле от мен.
— Естествено.
— Тогава без съмнение тези причини са все още налице, с други думи той не се е върнал. Трамповете не е бивало да научат, каква работа го води в планините. Ето защо се е разделил с тях. Сигурно е станало така.
— Защо тогава отначало е тръгнал заедно с тях?
— От жажда за отмъщение и омраза към нас и за да може под закрилата им да се добере до планините. Щом ги е достигнал, той си е обрал крушите. Съвсем сигурно е нейде наблизо.
— Нека! Не ме интересува! И тъй, ти знаеш как стоят нещата — след четири дни ще те чакам в Пуй-баке. Дотогава можеш да се занимаваш с преследването на юта-капотите, за да ги накажете заради масовото убийство, което извършиха тук! Надявам се никой от вас да не тръгне по следите ми!
— В това отношение можеш да бъдеш спокоен.
— Обещаваш ли ми?
— Да, давам ти дума!
— Тогава се разбрахме. Сбогом!
— Има още нещо! Няма ли да вземеш месо?
— Не. Самите вие имате нужда от него, а и ще направи впечатление, ако се запася с провизии.
— Ще го сторим тайно!
— Благодаря ти! Пътем ще намеря достатъчно дивеч. И тъй, още веднъж сбогом!
— Сбогом, мистър Шуърхенд! Да си пожелаем щастлива среща!
Ние се разделихме и аз успях тъй да наредя нещата, че той можа да отиде до коня си и да се отдалечи, без да направи някому впечатление. По-късно когато забелязаха отсъствието му и разбраха от мен, че тайно се е измъкнал с коня си, това предизвика всеобща изненада. Всички искаха да научат каква причина го е накарала да си тръгне, без да се сбогува, но аз нищо не им казах. Само Винету не зададе никакъв въпрос, но после, след като се смрачи и двамата седяхме един до друг, той сметна за уместно да направи следната забележка: