— Пак ще се наложи да освобождаваме Олд Шуърхенд!
— И аз мисля така — казах аз.
— Или ще видим трупа му!
— И това не е изключено.
— Не се ли опита моят брат да го задържи?
— Безуспешно.
— Можеше да му кажеш, че знаеш повече, отколкото си мисли.
— Това и смятах да направя, но той искаше да запази своята тайна само за себе си.
— Тогава си постъпил правилно, като си замълчал. Доверие не се печели насила.
— Скоро ще разбере, че е било по-добре да бъде откровен!
— Да. Ще има да се чуди, като види, че с проницателността си моят брат Шетърхенд за кратко време е стигнал по-далеч от него за толкова дълги години! Необходимо ли е заради заминаването му да променяме плановете си?
— Не.
— Значи ще преследваме юта-капотите?
— Да.
— Но до утре сутринта следите им ще се заличат и няма да можем да ги разчетем.
— Няма значение. «Генералът», който ги предвожда, иска да се качи до Фоум Каскейд, следователно знаем къде отиват.
— А пък те знаят, че яздим по петите им, което означава, че ще ни устройват засади, за да си отмъстят, че им отнехме Олд Шуърхенд.
— Ето защо предполагам, че той отново ще им падне в ръцете.
— Да не губим време. През нощта той няма възможност да язди кой знае колко бързо, а ние ще имаме възможност да препускаме. Ето това трябваше да му мине през главата. Дори да не му се случи нищо лошо, пак няма да достигне Фоум Каскейд много преди нас. Не биваше да се отделя!
След известно време положихме Олд Уобъл в гроба и също го покрихме с клони и камъни. Казахме «Отче наш», както и една друга молитва, а после направихме дървен кръст и го поставихме върху гроба. Ето тъй остана да лежи високо в планините старият Крал на каубоите, прекарал целия си живот в прериите на Запада и то погребан от онези, които беше тръгнал да преследва, за да им донесе отмъщение и смърт, смърт, връхлетяла самия него.
Останахме на лагер край осветявания от огъня гроб и спахме до сутринта. Веднага щом започна да се развиделява тръгнахме на път.
Следите на индианците все още си личаха в меката горска почва, но щом пътят ни излезе на по-твърд терен, те изчезнаха. Това не ни смути. Престанахме да ги търсим и, без да ни е грижа за каквото и да било, продължихме в избраната посока толкова бързо, колкото ни позволяваше релефът на околността.
От Езерото на зелената вода се спуснахме надолу до «парка» на Сан Луис. Към обяд се добрахме до него. Той се разкри пред очите ни в цялото си величие и красота, заел много мили надлъж и нашир. За ловеца едва ли може да съществува по-прекрасна гледка от обградения отвсякъде от издигащи се до небето планински великани «парк», в който горите и прериите, скалите, потоците и езерата се редуват така, сякаш с прахосването на много милиони долари любителите на лова са го създали по изкуствен начин и то тъй, че човек да може да поостане по-продължително и при случай да стреля по всички годни за лов животни, предлагани от Дивия запад.
По-рано на това място бизоните са живеели с хиляди. Сега са прогонени. Куршумите на златотърсачите ги бяха принудили да напуснат тукашните места. Доскоро «паркът» на Сан Луис все още е бил главна цел на тези търсачи на приключения. Сега обаче те го бяха изоставили, за да се отправят към планините на Корес Рейндж, където, както разказват, били открити неизчерпаеми златни залежи. Разбира се, всичко това научихме едва по-късно, а в момента все още бяхме на мнението, споделяно и от Тоби Спенсър, че тук нейде край Фоум Каскейд са открити значителни находища. «Паркът» не бе напуснат от всички златотърсачи. «Елитът», ако мога така да се изразя, си беше отишъл, но утайката беше останала, понеже подобни хора не притежават средствата за едно такова дълго пътуване. Тези люде продължаваха да се скитат из «парка» и подобно на събирачите на парцали от градовете чоплеха в изоставените мини и клеймове, като не пропускаха изгоден случай да жънат там, където нищо не са посели.
Олд Шуърхенд ни беше определил среща в Пуй-баке, Гората на сърцето. Винету знаеше къде се намира тя. Но на нас и през ум не ни минаваше да я посетим. Първата ни цел беше Фоум Каскейд, накъдето се беше отправил и ловецът.
Целия предобед яздихме през една местност, която изглеждаше така, сякаш е пренесена направо от Швабия. По обяд наближихме малка горичка, където решихме да дадем на конете си едночасова почивка. През нея минаваше бистър поток — той щеше да ни осигури необходимата за обяда вода. Все още не бяхме достигнали самата горичка, когато се натъкнахме на диря, която идвайки отстрани, водеше към същата цел. Следата не беше по-стара от един час и издаваше, че оттук са минали между дванайсет и петнайсет коня. Естествено спряхме. Винету слезе от седлото и тръгна сам напред, за да разбере с какви хора щяхме да се срещнем. Върна се съвсем набързо. Не бе възможно в горичката да се намират кой знае какви уестмани, защото тайното промъкване до подобни люде би му отнело значително повече време. Лицето му бе придобило онова надменно-дяволито изражение, което рядко се наблюдаваше при него и винаги обещаваше нещо забавно.