— Навярно хората не са особено опасни, а? — попита Тресков, щом забеляза странната усмивка на апача.
— Дори са много опасни! — отговори му Винету и веднага стана сериозен.
— Индианци ли са?
— Не.
— Значи са бели. Колцина са?
— Тринайсет.
— Добре ли са въоръжени?
— Да с изключение на червенокожия.
— Ах! Значи с тях има и индианец?
— Пленен индианец. Затова Винету ги нарече опасни.
— Става интересно. Къде лагеруват? Далече ли е оттук?
— От другата страна на горичката.
— Какви са? Ловци?
— Тези бледолики не са ловци, нито уестмани, а са златотърсачи. Но защо Тресков не попита за най-важното?
— За най-важното ли? И кое е то?
— Индианецът.
— Ах, да! Вярно! Може ли да се разбере, от кое племе е той?
— Не е от никое племе.
— Тъй ли! Да не би Винету да го познава?
— Познавам го.
— Кой е той?
— Индианец? Наш добър приятел? Не мога да отгатна!
— Нека Тресков попита Олд Шетърхенд, по чието изражение виждам, че се е досетил.
Без да изчаквам въпроса на детектива, отговорих:
— Индианец, който не се числи към нито едно племе и е наш приятел, това, мистър Тресков, е много лесно да се отгатне. Той може да е само Колма Пуши.
— Гръм и мълния! Нашият загадъчен спасител! Него ли са пленили белите? Разбира се, че ще го освободим!
— Но не и веднага — намеси се Винету. — Ще се престорим, че не го познаваме. После уплахата им ще е толкова по-голяма.
Наистина бях очаквал да се срещнем с Колма Пуши тук в «парка», но не предполагах, че ще го видим толкова скоро и то пленен. Реших да приема тази случка като знак, че не бива повече да пазя само за себе си всичко онова, за което се бях досетил, което бях вече открил. Заобиколихме горичката, а после свърнахме към потока, където се бяха разположили белите със своя пленник.
Щом ни забелязаха, всички скочиха на крака и грабнаха пушките си. Без изключение бяха пропаднали типове, от които можеш да очакваш всичко друго, само не и добро.
— Good day, мешърс! — поздравих аз, щом спряхме. — Както личи, тук човек може прекрасно да лагерува. И ние имахме намерение да се настаним на това място за някой и друг час.
— Кои сте вие? — попита един от тях.
— Уестмани сме.
— Но сред вас има и индианци! Това е подозрително. Тук си имаме един такъв тип, дето ни окраде. Твърде вероятно е от племето юта. Да не са и вашите червенокожи от същото племе?
— Не, единият е апач, другият команч, а третият е осаг.
— Well, тогава не е опасно. Тези племена живеят много далеч оттук и съм убеден, че няма да се интересувате от този червенокож нехранимайко.
Първоначално възнамерявахме да си направим с тях една шега, но щом огледахме пленника малко по-внимателно, веднага се отказахме от тази мисъл. Да, това беше Колма Пуши и от наша страна щеше да е голямо безобразие, ако не го освободяхме незабавно, защото той бе така вързан, че сигурно изпитваше силни болки. Един поглед към Винету бе достатъчен, за да го уведомя за намеренията си. Всички слязохме от конете си и ги спънахме. Междувременно белите оставиха пушките си и отново насядаха. Приближих се до тях с карабината «Хенри» в ръка и попитах:
— Джентълмени, сигурни ли сте, че този човек ви е обрал?
— Разбира се! Спипахме го на местопрестъплението — отговори същият златотърсач.
— Well, тогава да ви се представим. Казвам се Олд Шетърхенд. Тук до мен стои Винету, вождът на влачите, а…
— Винету ли? — възкликна човекът. — Виж ти! Значи имаме много прочути гости! Добре сте ни дошли, добре сте ни дошли! Сядайте, мешърс! Сядай при нас, мистър Шетърхенд, и ни кажи дали това в ръцете ти е карабината «Хенри»? А през рамо мечкоубиеца ли носиш?
— Изглежда сте чували за моите пушки. Ще ти кажа, сър, че много ми харесваш. Не ми харесва само едно нещо!