— Какво?
— Че сте вързали този индианец.
— Че защо да не ти харесва? Та нали той изобщо не те засяга!
— Засяга ни дори много, защото е наш добър приятел. Не прави излишни сцени, сър! Искам да си поговорим съвсем дружески. Ако се разберем с теб, ще се разделим миролюбиво. Ако ли не, пушките ни незабавно ще загърмят! Я развържи ремъците на пленника! Който се докосне до пушката си, мигновено ще бъде застрелян!
При тези думи дулата на всички наши пушки се насочиха към златотърсачите. Не бяха очаквали подобно нещо! Добре беше, че ни познаваха по име, вследствие на което никой от тях и не помисли за съпротива. Предводителят им само ме попита:
— Сериозно ли говориш, мистър Шетърхенд?
— Да, не се шегувам.
— Е, тогава ние се пошегувахме, но сега вече край!
Той се приближи до Колма Пуши и го развърза. Индианецът се изправи, протегна се, вдигна от земята някаква пушка измъкна от пояса на един от белите закривен нож, присъедини се към нас и каза:
— Благодаря на моя брат Шетърхенд! Тази пушка и този нож са мои. Нищо друго не са ми взели. Разбира се, не съм откраднал от тях каквото и да било!
— Убеден съм в това! Какво е мнението на моя брат Колма Пуши, как да постъпим с тези хора? Ние ще се вслушаме в желанието му.
— Остави ги да си вървят!
— Наистина ли?
— Да. Намирам се в ръцете им едва от един час. Не заслужават да си губим времето с тях и да ги наказваме. Не искам моите братя да се занимават с тях!
— Не мога изцяло да изпълня желанието ти. Налага се, преди да продължим, да им кажа няколко думи, тъй като няма да останем при тях. Искам да разбера защо са пленили и вързали един индианец, без да им е сторил никакво зло.
— И аз мога да го кажа на моя брат Шетърхенд.
— Не! Искам да го чуя от самите тях!
При тези думи човекът, който беше говорил досега, зарови ръка в косата си, взе да се чеше, където не го сърбеше и каза:
— Надявам се, че не ни смяташ за страхливци, само защото не оказваме съпротива, сър! Но това не е от страхливост, а от уважение пред мъже като вас. Ще ви разкажа всичко най-откровено. Дойдохме тук да търсим злато, но работата ни потръгна много мизерно. Този индианец непрекъснато се мярка из «парка», а хората разправят, че знае богати залежи на злато, които, разбира се, никому не издава. Пленихме го, за да го принудим да ни каже някое хубаво място. После пак щяхме да го пуснем. Тъй стоят нещата и ми се струва, че няма за какво да ни държите сметка. Откъде можехме да знаем, че ви е приятел!
— Добре, добре! Така ли е както казва той? — попитах Колма Пуши.
— Така е — потвърди той. — Моля да не ги закачате!
— Well! Ще бъдем снизходителни, но се надявам, че и занапред няма да имаме повод да се държим с тях по-различно от днес. Ако някой иска да открие златна жила, нека сам си я търси. Това е най-добрият съвет, който мога да ви дам, джентълмени! Моля ви да не тръгвате оттук, преди да са изминали два часа, иначе все пак карабините ни ще започнат да гърмят!
Още докато изговарях предупреждението си, Колма Пуши се метна на своя кон, който естествено се намираше при животните на златотърсачите и ние потеглихме, без повече да удостоим с поглед тези хора. Те бяха от най-ниските обществени слоеве.
За да се отдалечим колкото може повече от тях, препускахме в галоп, докъдето беше възможно, а после спряхме на едно място, което също като онази горичка бе доста подходящо за почивка.
Конят на Колма Пуши привличаше любопитството ми, защото нали долу край Ръш Крийк го бяхме видели за съвсем кратко време. Беше мустанг с превъзходно телосложение, бърз и издръжлив, както успяхме да установим за това сравнително късо разстояние.
Докато се хранехме, разговорът ни замря. Причина за това бе присъствието на тайнствения индианец. Когато изядох моето парче месо и отново пъхнах ножа си в пояса, Колма Пуши също се бе вече нахранил. Изправи се, приближи се до коня си, метна се на седлото и каза:
— Моите братя ми направиха голяма услуга. Благодаря им! Ще се радвам, ако някога се видим отново!
— Нима моят брат Колма Пуши се кани вече да си тръгне? — попитах го аз.
— Да.
— Защо бърза да се разделим?
— Той е като вятъра, трябва да отиде там, закъдето е тръгнал!
— Да, той е като вятъра, който усещаш, щом се появи, но изчезне ли, не знаеш къде е отишъл. Нека моят брат слезе от коня и остане още малко при нас, защото искам да говоря с него!
— Нека моят брат Шетърхенд ме извини! Трябва да тръгвам!
— Защо Колма Пуши се бои толкова от нас?