— Нека моят брат Шетърхенд се върне при нас! Та ние нищо не знаем и имаме толкова много въпроси!
Отведе ме при Колма Пуши, която седеше на земята и ме посрещна с очаквателен поглед. Апаначка се настани до нея, прегърна я с едната си ръка и ме подкани:
— Нека моят брат ни разкаже как е разбрал, че Колма Пуши е моя майка! Винаги съм мислил, че Тибо вете ми е майка!
— Тибо вете ти е леля, тя е сестра на майка ти. Когато е била млада са я наричали Токбела.
— Това е вярно, о, Боже, вярно е! — възкликна майката. — Мистър Шетърхенд, добре си помисли дали всичко, което чуваме от теб е истина! Повярвам ли сега, че съм намерила сина си, а после все пак излезе, че не е той, че ти си се излъгал, тогава може да полудея като сестра си! Размисли, моля те, размисли!
Нейният език, както и начинът й на изразяване бяха вече съвсем същите като на някоя бяла лейди. Ето защо се отказах да се обръщам към нея по индиански обичай с «моята сестра» или с името Колма Пуши, и отговорих:
— Моля те, кажи ми дали си мисис Бендър!
— Аз съм Техуа Бендър — отвърна ми тя.
— Тогава не се лъжа, Апаначка е твоят по-малък син.
— Значи е истина, истина ли е, мистър Шетърхенд?
— Той е. Можеш да бъдеш сигурна.
— Доказателства, моля те за доказателства!
— Искаш ми доказателства? Нима твоето сърце не ти говори, че е той?
— Говори ми, да, говори ми, че е той! Още щом го видях за пръв път как мина на кон през входа на онзи бивак, сърцето ми веднага заговори. То ме уверява, че ми е син, но въпреки това трепери от страх, защото все пак е възможно да не е той. Сърцето ми иска доказателства не заради съмненията си, а за да намери покой и в бъдеще да може безгрижно да се радва на това неочаквано щастие.
— Добре, но какво разбираш под доказателства, мисис Бендър? Да не искаш да ти донеса свидетелство за раждане? Не мога!
— Нямам това предвид, но сигурно има и други доказателства!
— Има някои доказателства, само че в този момент не са ми подръка. Ще познаеш ли сестра си?
— Сигурно, съвсем сигурно!
— Ами зет си?
— Аз нямам зет.
— Токбела не е ли женена?
— Не. Венчавката беше прекъсната.
— От твоя брат Падре Дитерико, нали?
— Да.
— Как се казваше годеникът?
— Тибо.
— Брат ти ли стреля по него?
— Да. Рани го в ръката.
— Тогава не е възможно да се лъжа! Какъв беше този Тибо?
— Фокусник.
— Тя знаеше ли го?
— Не.
— Искаш ми доказателства, но аз мога да ти ги дам само ако съм запознат с тогавашните обстоятелства и събития, защото трябва искрено да ти призная, че всичко, което знам, се гради единствено върху предположения. Но това не бива да те плаши. Апаначка е твоят син Фред и ми се струва, че съвсем скоро ще видиш и брат му Лио.
— Лио? Господи! Жив ли е? И той ли е още жив?
— Да.
— Къде е?
— Сега е тук в «парка». В продължение на дълги години те е търсил, но всичките му усилия са били напразни.
— Значи всичко, което знаеш, сър, си го научил от него?
— За съжаление не. Нищо не съм научил от него, нищичко, нито дума, освен че баща му бил умрял в затвора, а майка му и вуйчо му също били на това печално място.
— И той го знае? Сам ли ти го каза? Но откъде го е научил? Кой ли му го е казал? По онова време беше само на няколко годинки!
— Виж, това не сподели с мен. Но я ми кажи дали вуйчото, който бил също в затвора, е твоят брат Икветзи-па?
— Да.
— Ужасно! Той, проповедникът, да е фалшификатор на пари?
— За съжаление! Представиха се доказателства, които не можа да обори.
— Но как е било възможно да осъдят трима души, макар че са били невинни?
— Моят девер беше планирал и премислил всичко толкова рафинирано, че не успяхме да се защитим.
— Той е бил брат на мъжа ти, така ли?
— Да, но не кръвен брат, а заварен.
— Хм-м! Значи само природен брат, така ли?
— Той беше от първия мъж на моята свекърва.
— Как се казваше?
— Всъщност Етърс, Даниъл Етърс, но по-късно по името на своя пастрок бе наречен Бендър, и то Джон Бендър, защото умрелият първороден син се е казвал Джон.
— От тези две имена Джон Бендър ли използвахте по-често или Дан, Даниъл Етърс?
— Никога не използвахме второто име.
— Аха! Затова на кръста е написано Д.Б., а не всъщност правилното Д.Е.!
— За какъв кръст говориш?
— На гроба на твоя брат.
— Какво? Ходил си вече горе на гроба му?
— Не.
— А откъде знаеш за кръста?