— Мисис Бендър, извинявай, че трябва да те прекъсна. Токбела говори тъкмо обратното, че той бил поставил венчето върху главата й.
— Това е заблуда на умопомрачението й.
— Аха! Ти знаеше ли, че е полудяла?
— Да. Етърс и Тибо се нахвърлиха върху Дерик, завърза се схватка, при която Дерик простреля ръката на Тибо.
— Но това не стана в църквата, нали?
— Не, а в жилището на Токбела, в дома на някогашния ключар от затвора, който междувременно бе станал банкер.
— Сега ми идва една мисъл. Да не би този банкер да се казва Уолас?
— Не. Откъде ти хрумна това име, сър?
— Ще ти кажа по-късно. Продължавай разказа си!
— Токбела се бе стопила от мъка, докато сме били в затвора. Беше болна и отслабнала. Уплахата от прекъсването на венчавката и последвалата схватка я повалиха на легло. Обзета от нервна треска говореше незсвързани неща и скоро изпадна в умопомрачение. Започна да буйства. Успокояваше се само когато при нея беше по-малкото ми момче, Фред, когото тя много обичаше. Заедно с момчето, без което тя нямаше да тръгне, брат ми я изпрати в лудница под надзора на психиатър. Дерик, аз и Лио останахме да живеем при банкера. Етърс и Тибо изчезнаха. Поне така мислехме ние. Златото се беше свършило и Дерик отново трябваше да отиде в планината. Помолих го да ме вземе със себе си и той се съгласи, защото в ездата и стрелбата бях сръчна като червенокож воин. Стигнахме до Девилс Хед, където ни нападнаха. Етърс и Тибо съвсем не бяха изчезнали, а се бяха крили, за да ни наблюдават и ни бяха проследили. Етърс, когото винаги сме наричали Джон Бендър, застреля Дерик, и възползвайки се от уплахата ми, двамата успяха да ме обезоръжат и вържат. Навярно убийците си мислеха, че вече сме били при находището и носим у себе си злато. Тъй като не намериха ни грам, толкова се разгневиха, че решиха да не ме убиват бързо, а да ме оставят да умра от бавна смърт — от глад и жажда. Заровиха брат ми близо до самата скала и ме сложиха върху гроба му. Там ме вързаха толкова здраво, че не можех да помръдна. Лежах тъй три дни и четири нощи, и вече чувствах, че скоро ще умра, когато дойдоха индианци и ме освободиха.
— От кое племе бяха?
— Бяха юта-капоти.
— Ха! Странно! Продължавай!
— Тези юта ми дадоха да ям и да пия и ме отведоха със себе си. Един техен млад воин, наречен Тусага Сарич, искаше да ме вземе за жена и затова не ме пусна да си отида. Когато достигнахме пасищата на племето юта, аз отказах да стана негова скуоу. Опита се да ме принуди. Междувременно бях възстановила силите си, излязох срещу него на двубой и го победих. Тогава той набързо се отказа от мен, а и другите мъже от племето не ме пожелаха, защото никой не искаше жена, която побеждава воините.
— А в какви отношения си сега с юта-капотите?
— Те са ми приятели. Тусага Сарич все още ме обича, макар навремето да се видя принуден да се откаже от мисълта да ме вземе за жена. От него мога да поискам всичко. Вярно че не ми върнаха свободата веднага. Пуснаха ме едва след две години, когато се заклех в свещения амулет, че винаги ще се чувствам като воин на юта-капотите. Разбира се незабавно препуснах към Денвър. Децата ми бяха изчезнали. Етърс и Тибо бяха ходили при психиатъра и със заплахи бяха отвели Токбела. Тя тръгнала с тях, но щом я разделили с Фред, започнала да буйства, тъй че били принудени да вземат и момчето. Банкерът също беше изчезнал и то заедно с Лио, моя син. Разпитах за него и от шерифа разбрах, че няколко дни след изчезването му дошли полицаи, за да го арестуват заради участието му в освобождаването на затворник.
— Значи може да се предположи, че Етърс или Тибо е направил донос срещу него, но все пак банкерът своевременно е бил предупреден от някого. Избягал е, грижливо заличавайки всяка своя следа.
— Точно така е направил, защото дълги години напразно търсих както него, тъй и Токбела.
— Мога да те успокоя, като ти кажа, че е приел друго име и е положил големи грижи за възпитанието на момчето. Понастоящем той или неговият син живее в Джеферсън Сити.
— Наистина ли? И ти го познаваш, сър?
— Да, бях при него. Но разказвай по-нататък!
— Ей сега свършвам. Започнах да търся децата си, но напразно. Яздих из всички савани през всички долини. Разпитвах в градовете и сред червенокожите. Но не ги намерих. Нямаше да ми е възможно да върша всичко това като жена. Ето защо облякох мъжки дрехи, които нося и до ден-днешен. Когато всичките ми усилия останаха напразни, почти отчаяна пак отидох при Девилс Хед. Знаех, че обикновено убиецът се завръща на местопрестъплението и затова небето над този «парк» се превърна в мой покрив. Убиецът все още не се е появил, но той непременно ще дойде, ще дойде! Убедена съм! И тогава тежко му! Сигурно още не е умрял, защото Бог е справедлив. Той ще ми го изпрати в ръцете, за да си разчистя сметките с него и да го накажа!