— Да, той е твой. Ти го обичаше.
— Обичах… много обичах! — каза тя и приветливо се усмихна. Фред е мое момче. Фред… на моята ръка… в моите прегръдки!
— Ти обичаше да му пееш люлчената песен.
— Люлчена песен… да, да люлчена песен!
— Тогава нашият Вава Дерик те взе заедно с него и Лио и тримата ви отведе в Денвър. Чуваш ли ме? Вава Дерик ви заведе в Денвър!
Това име събуди в нея някакви спомени, но те не бяха приятни. Тя поклати тъжно глава, сложи длан върху нея и каза:
— Денвър… Денвър…там беше моето myrtle wreath… в Денвър.
— Припомни си! Припомни си! Погледни ме! Колма Пуши хвана с две ръце главата й, извъртя я така, че умопобърканата да я погледне в очите и добави:
— Погледни ме и кажи името ми! Сега ми кажи, коя съм аз!
— Коя съм аз! Аз съм Токбела, аз съм Тибо вете елен!
— Коя си ти?
— Коя си ти… ти? — тя отправи към сестра си поглед, в който вече се четяха съзнание и воля. После отговори:
— Ти си… ти си мъж.
— Господи, тя не ме познава! — завайка се Техуа.
— Твърде много изискваш от нея — обадих се аз. — Трябва да се изчака някой миг на просветление. Тогава ще имаме по-голяма надежда да си припомни някои неща. В момента усилията ти са напразни.
— Клетата Токбела, клета, клета сестро!
Тя притисна главата на жената до гърдите си и започна да я милва по хлътналите сбръчкани страни. Тези ласки бяха за клетницата такава рядкост, че тя отново затвори очи и лицето й придоби изражение, сякаш цялата бе нащрек. Но това не продължи дълго. Напрегнатото очакване бързо изчезна от чертите й и отстъпи място на безизразната празнота, чийто отпечатък обикновено се четеше по лицето й.
Ето че в този момент Апаначка се приведе към майка си, и попита:
— Красива ли беше Токбела, когато бе млада?
— Красива беше, много красива!
— И тогава нейният дух бе винаги при нея, така ли?
— Да.
— А беше ли щастлива?
— Тя беше щастлива като цветето в прерията, когато слънчевите целувки изпиват росата от чашката му. Тя беше любимката на племето ни.
— И кой й отне щастието и душата?
— Тибо, дето е вързан на онова дърво.
— Не е вярно! — извика жрецът, който, разбира се, бе чул всяка дума. — Не съм я побъркал аз, а твоят брат, когато прекъсна венчавката ни. Него трябва да упрекваш, а не мен!
Тогава Мато Шако стана, изправи се пред него и каза:
— Куче, още ли се осмеляваш да отричаш! Не знам какви чувства имат бледоликите и как се обичат, но ако тази жена никога не те бе срещнала, нямаше да загуби душата си я все още щеше да е тъй щастлива, както и преди. Погледът й буди в мен жалост, а изразът на лицето й ми разкъсва сърцето. Тя не може да те обвини, нито да ти потърси сметка. Но аз ще го сторя вместо нея. Признаваш ли, че навремето, когато те приехме като гост, ти ни измами?
— Не!
— Не участва ли в убийството на нашите воини?
— Не!
— Уф! Веднага ще чуеш отговора ми на това непрестанно отричане!
Осагът се върна при нас и ни попита:
— Защо моите братя искат да водят този човек чак до Девилс Хед? Нуждаят ли се от него там горе?
— Не — отговори Винету.
— Тогава чуйте какво ще ви каже Мато Шако! Тръгнах с вас и дойдох дотук да отмъстя за злото, причинено ни на времето. Пленихме Тибо така, а сигурно ще заловим и «генерала». Досега всичко приемах мълчаливо, но вече знам, че няма да ми дадете «генерала», защото другите имат по-голямо право на отмъщение към него от осагите. Затова пък искам да разполагам с Тибо така. Да, трябва да го имам и ще го имам, сега, веднага! Няма да го убия тъй както се коли куче. Видях как постъпвате вие, видях че давате възможност да се бори за живота си дори онзи, който е заслужил смъртта. Жрецът е мой. Казвам ви го. Но той ще получи право да се защитава! Направете съвещание! Предоставите ли ми го, тогава нека се бие с мен! Но ако не сте съгласни и се опитате да го закриляте, ще го застрелям, без да питам. Давам ви четвърт час. Постъпете както искате, но аз ще удържа на думата си! Не ми ли разрешите да се бия с него, ще го застрелям! Аз казах. Хау!
Той се отдръпна десетина крачки настрани и седна на земята. Предложението му бе за нас съвсем неочаквано. Трябваше да се отнесем към него напълно сериозно, защото бяхме твърдо убедени, че Мато Шако щеше да изпълни всяка своя дума. Случаят бе съвсем прост: ако не допуснехме двубоя да се състои, след четвърт час Тибо щеше да бъде труп. Допуснехме ли го, жрецът щеше да има възможност да се защитава и да си спаси живота. И тъй съвещанието ни беше кратко, не продължи и пет минути. Двубоят щеше да се състои. Наистина отначало Тибо се опъна и не искаше да се съгласи, но щом разбра, че осагът не се шегува и ще го застреля, той се подчини. Що се отнасяше до вида на оръжието, Мато Шако бе достатъчно горд, за да предостави избора му на противника си. Тибо избра огнестрелно оръжие. По команда, дадена от Винету, всеки от тях щеше да има право на три изстрела. Не повече. Щяха да стрелят едновременно и то от петдесет крачки разстояние.