Отмерих дистанцията на открито равно място в долината, а после в двата края на тази линия запалихме по един огън, за да може всеки да вижда целта си. Развързахме ръцете на Тибо. Глезените му вързахме с ремък, който му позволяваше удобно да стои, а също и бавно да ходи, но не и да избяга. След това му дадохме пушката с три куршума и го отведохме до мястото му. Разбира се, всички ние присъствахме на тази сцена. Само жената на жреца остана да седи край лагерния огън.
Когато Винету даде знак, двата изстрела почти се сляха в едно. Никой от двамата не улучи. Тибо се изкиска подигравателно.
— Не се смей! — предупредих го. — Не познаваш осага! Имаш ли някакво желание, в случай че умреш? Имащ ли поръчение, което можем да изпълним?
— Ако ме застрелят, желая само едно: всички да отидете по дяволите!
— Помисли за жената!
— Ти помисли за нея! Тя не ме интересува повече!
— Well! A сега един въпрос: «генералът» е Дан Етърс, нали?
— Попитай го него самия, а не мен!
Той отново вдигна пушката си в положение за стрелба. Винету даде знак и изстрелите изтрещяха. Тибо се олюля, посегна с ръка към гърдите си и се свлече на земята. Винету се наведе над него и прегледа раната му.
— Право в сърцето, мъртъв е.
С бавни крачки осагът се приближи, погледна го, без да продума, след което се върна при лагерния огън и седна на земята. Той бе останал невредим. А ние отново трябваше да копаем гроб, с която работа се заловиха Хамердал и Холбърс. Жената на жреца не подозираше, че е станала вдовица, но несъмнено сполетялата я загуба бе за нея по-скоро печалба.
Мога да отмина последвалата нощ, защото не се случи нищо, което заслужава да се спомене. На сутринта тръгнахме на път също тъй рано, както и предишния ден. Апаначка яздеше редом с майка си и двамата разговаряха много продължително, но колкото и да е странно, разговорът им някак не вървеше. Младежът изглеждаше потиснат. Не му беше безразлично, че Тибо така, когото бе смятал за свой баща, умря по такъв начин. И тази негова потиснатост му правеше чест!
Вероятно вече се намирахме пред началото на края и колкото повече се приближавахме до целта си, пътуването ни ставаше все по-опасно. Можеше да се очаква, че «генералът» ще ни постави множество клопки. Имаше достатъчно места, откъдето трябваше да минем и които бяха много подходящи за засада. Оттам спокойно можеха да стрелят по нас. Но нищо подобно не се случи. Той или не вярваше, че ще се появим още днес, или си запазваше правото да ни погоди някой номер едва горе при Фоум Каскейд или чак при Девилс Хед.
За да бъда по-кратък, само ще отбележа, че привечер се озовахме близо до Фоум Каскейд. Представете си прочутия швейцарски водопад в долината Лаутербрунер, където водата се разбива на прах, само че тук скалите не са чак толкова високи, а сгромолясващите се надолу водни маси са три пъти по-могъщи, и ето ви картината на Фоум Каскейд в «парка» на Сан Луис. Високо горе над скалите се извисяваше вековен лес, а и долу почти цялото дъно бе покрито със скални отломъци както също и с гора. Истински хаос от камънаци, а над тях надвиснал зеленият свод от короните на дърветата, който бе толкова гъст, че бе направо невъзможно да пропусне някой слънчев лъч. Щом се озовахме под този покров, около нас се възцари полумрак.
— Откъде минава пътят за Девилс Хед? — попитах Колма Пуши. — Сигурно нейде по този път можем да очакваме да се натъкнем на юта-капотите.
— Ей там вляво през гората, а после води нагоре по скалите — отговори ми тя. — Безпокоят ли ви юта-капотите?
— Не особено, но естествено трябва да знаем къде са.
— И до ден-днешен се числя към тяхното племе и ще разговарям с тях. Щом съм заедно с вас, няма защо да се боите от тези юта.
Разбира се, бяхме й разказали вече за срещата си с Тусага Сарич и неговите воини.
— Както вече споменах, не ни е страх от тях и предпочитам да не се осланям много-много на посредничеството ти.
— Защо?
— Защото искат да ни отмъстят, а и са обещали на «генерала» помощта си срещу нас. Това са две важни обстоятелства, които са против нас, докато в наша полза може да се посочи само един фактор — твоето влияние над тях. В най-добрия случай ще има продължителни преговори, по време на които «генералът» може би ще избяга. Не, не, предпочитам да разчитам на себе си!