— Ако удържите на думата си, ние няма повече да го закриляме. Вярно, че му обещахме да бъдем негови братя, след което двамата изпушихме калюмета. Затова на нас ни е забранено да се държим враждебно с него. Следователно ни е възможно да постъпим само така, както ще ви кажа. Веднага, си тръгваме. Ще прекосим гората и ще стигнем до «парка». На сутринта ще продължим да яздим. Тъй че вие оставате господари на този път, по който ще дойде бледоликият. Ще можете да го плените и да правите с него, каквото поискате. Тусага Сарич каза. Хау!
Нито Винету, нито аз бяхме на мнение, че можем напълно да му се доверим, но Колма Пуши се застъпи за него, тъй че не се колебахме дълго и приехме предложението му. Не беше изтекъл и половин час, когато те тръгнаха през тъмния лес с горящи главни в ръка, водейки конете си за юздите. Накарахме Колма Пуши да ги придружи и след като се върна, тя ни извести, че юта-капотите наистина са си отишли и не кроят срещу нас никакви коварни планове. Тогава изгасихме огъня и легнахме да спим, но постът в теснината остана и го сменяхме през цялата нощ. Изглежда, Олд Шуърхенд нямаше намерение сам да ни разкаже как е попаднал отново в ръцете на индианците. Но пък и ние не искахме да го засегнем с излишни въпроси, тъй че цялата работа бе подмината с мълчание.
Чакахме почти до обед, но «генералът» не се появи. Тогава в нас се зароди мисълта, че юта-капотите са ни излъгали. Напълно бе възможно той изобщо да не се е отправил към Девилс Хед. Не ни оставаше никакъв друг избор, трябваше да се изкачим дотам.
Изключително тежко бе да изминеш този път на кон. Харбър ни го беше описал напълно достоверно. Той се виеше все между стените на тесни скалисти процепи или покрай пропасти. Колма Пуши ни водеше. Трябваше да накараме конете да напрегнат всичките си сили. Бяхме яздили вече над два часа, когато Колма Пуши ни каза, че остава само още около половин час път. Едва изрекла тези думи и пред нас се разнесе вик. Видяхме самотен ездач, появил се иззад един от завоите. Беше «генералът». Викът му се бе изтръгнал при вида на нашата водачка, в която беше втренчил изпълнения си с ужас поглед. После той съзря и мен, тъй като яздех след нея.
— По дяволите, Олд Шетърхенд! — изкрещя той. После обърна коня си, за което едва-едва намери място и изчезна.
— След него! Бързо, пришпори коня колкото му държат краката! — подвикнах на Колма Пуши. — Избяга ли ни сега, никога вече няма да го видим!
Тя смуши коня си и се започна такава бясна и рискована гонитба, споменът за която и до ден-днешен ме кара да изтръпвам. Следвайки го по петите, а той пришпорваше коня си към все по-лудешка бързина, ту го виждахме, ту се скриваше от очите ни според това накъде извиваше пътят. Винету яздеше съвсем близо зад мен. Безумното преследване не бе продължило и четвърт час, когато от дясната страна на пътя се отвори широк напречен проход. «Генералът» свърна в него. Колма Пуши го последва, но се обърна върху гърба на коня си и ми извика:
— Неколцина наляво, за да го пресрещнат!
И тъй аз продължих в тази посока, като дадох на Винету указанието:
— Ти надясно, аз наляво! Ние двамата сме достатъчни! Както можеше да се заключи от поведението на Колма Пуши, някъде по-нататък тези два пътя се пресрещаха, така че беглецът неминуемо щеше да попадне между нас. Продължих да яздя пак между скалите толкова бързо, колкото ми позволяваше теренът и за всеки случай взех карабината в ръка. Каменните стени от двете ми страни ставаха все по-високи и по-високи.
След няколко минути достигнах едно място, където отляво зееше дълбока пропаст, а отдясно почти право нагоре водеше тесен пролом. В същия момент долових тропота на галопиращ кон, който се приближаваше срещу мен. И ето конникът се появи иззад завоя. Беше «генералът». Той забеляза пропастта от едната страна, видя и мен пред себе си с пушка в ръка и избълва ужасяващо проклятие. Кажи-речи, все още в галоп скочи от коня и се втурна нагоре през тесния пролом. Можех да го застрелям, но исках да го заловим жив. В този миг се появиха Винету и Колма Пуши, които също спряха конете си.