— Ей тук нагоре побягна! — извиках им. — След него, след него!
— Това е Девилс Хед — отговори Колма Пуши. — Няма друг път до горе и обратно. Той е в ръцете ни!
Започна се такова катерене, което би направило чест на всеки ловец на диви кози. «Генералът» имаше съвсем малка преднина. Той захвърли пушката си, понеже му пречеше. Аз бях преметнал през рамо само карабината «Хенри», а мечкоубиеца бях оставил долу. Така продължихме да се изкачваме все по-високо и по-високо. Проломът стана още по-тесен и свърши с тесен каменен перваз, който водеше встрани. Точно натам се устреми «генералът». Последвах го. Тук на човек можеше да му се завие свят. На едно място первазът прекъсваше. Трябваше да се направи скок почти колкото дължината на човешко тяло. В страха си беглецът предприе тази рискована стъпка. И наистина се добра до отвъдния край на каменния перваз, но изглежда, там скалата бе напукана, от нея се откърти голямо парче и заедно с «генерала» с трополене и шум се срути в бездната. Ужасен отвърнах глава.
— Връщайте се, той падна! — извиках на Винету и Колма Пуши.
Със същата трескава бързина се втурнахме обратно по пътя, по който се бяхме изкачили. Щом се озовахме долу, ние се метнахме на конете и препуснахме обратно. След броени минути видяхме нашите спътници. Те стояха край купчина каменни късове. Онова парче скала бе съборило по пътя си и други значително по-големи отломки, които едва са се крепели. Под най-големия камък лежеше «генералът». От кръста нагоре тялото му беше свободно. Но долната му половина се намираше под камъка. Несъмнено смазана. В момента той не усещаше нищо, защото бе изгубил съзнание.
— Боже мой! — възкликнах аз. — Също като Олд Уобъл! Коремът му е затиснат! Какво възмездие!
— А тук! Погледнете тук! — обади се Колма Пуши, сочейки към каменната стена. — Забелязвате ли, какво е издълбала там ръката ми?
Видяхме разни фигури, между които един кръст, а под него можеше да се прочете: «На това място Д.Б. уби Падре Дитерико, за да си отмъсти на Е.Б.». Под тези думи имаше едно слънце с буквите Е.Б. По гърба ми побиха студени тръпки. Попитах Колма Пуши:
— Това ли е онзи гроб в скалите?
— Да. Подписът Е.Б. е мой, защото християнското ми име е Емили. Този човек лежи сега върху гроба на брат ми, точно там, където ме остави вързана и където, докато се борих с него, изгубих венчалната си халка.
— Венчална халка ли? Да не е тази?
Аз свалих пръстена от ръката си и й го подадох. Тя го огледа, прочете гравираните букви и цифри и ликуващо извика:
— Е.Б. 5 VIII 1842, той е! Моят пръстен, моят пръстен пак се намери! Откъде го имаш, мистър Шетърхенд?
— Изхлузил се е от ръката на «генерала», докато получаваше петдесет удара с пръчка по гърба в Хелмърс Хоум на границата на Ляно Естакадо.
— Каква случайност!
— Не е случайност — обади се Олд Шуърхенд. — Който и с този пример не стигне до убеждението, че има Бог, и не се научи да вярва и да се моли, той навеки е загубен! Дълги години аз нито вярвах, нито се молих, но сега отново научих и едното, и другото.
— За което ще бъдеш незабавно възнаграден — обадих се аз. — Но я ми кажи най-сетне съвсем искрено, откога престана да се молиш?
— Откогато моят пастрок Уолас ми разказа какво се е случило в семейството ми. Оттогава търся майка си, вуйчо си и леля си.
— А защо дойде дотук?
— На Уолас бе предадено писмо за мен, което ме приканваше на двайсет и шести септември да се явя на някаква среща при Девилс Хед, но не биваше да казвам никому нито дума.
— Писмото е било от «генерала». В Ляно Естакадо той те е познал и е започнал да събира сведения за теб. Искал е да те погуби. Подмамил те е тук, за да те убие.
— «Генерала»? Та какво общо може да има той с мен?
— Този тъй наречен «генерал» е Дан Етърс, когото ти търсеше.
— Дан Етърс…? Господи, възможно ли е?
— Да. Веднага ще ти го докажа. Та нали и ти имаш доброто зрение на уестман. Я погледни в устата му! Тя е широко отворена и ето тук…!
Бръкнах в устата на «генерала» и измъкнах протеза с два изкуствени зъба.
— Тези зъби не са истински — продължих аз. — Виждаш ли двете празни места на горната му челюст?
Какво смайване предизвика това! А аз добавих:
— Казах, че вече имаш награда за промяната, извършила се в теб. Името ти е Лио Бендър, а това е майка ти.
Невъзможно е да се опише последвалата сцена. Обградиха ме, обсипаха ме с въпроси, запрегръщаха ме. Побягнах и останах по-надалеч, докато чух протяжен страшен вик, който ме накара да се върна обратно. Дан Етърс беше дошъл в съзнание и надаваше такъв рев, в сравнение с който виковете на Олд Уобъл бяха направо «пианисимо». С него не можеше да се размени нито дума. Той само ревеше, не като лъв, а като глутница диви зверове. Беше нетърпимо. Видяхме се принудени да се отдалечим. Не бяхме в състояние да му помогнем, защото беше напълно невъзможно да помръднем скалата, за да измъкнем изпод нея тялото му. Съдено му бе да умре точно на мястото, където лежеше, на мястото на своето престъпление. По-късно, когато виковете му престанаха, ние се върнахме при него. Той бе стиснал здраво зъби и ни посрещна с изцъклен поглед, който не може да бъде описан.