Той не довърши изречението си. Навярно му беше хрумнало, че ще е по-добре да премълчи онази случка, приключила толкова зле за него. Но вождът го попита:
— Олд Уобъл заговори за някакъв генерал. Защо млъкна тъй внезапно?
— Защото няма никакъв смисъл да говоря за него. Има имена, които е най-добре човек изобщо да не изрича. Но се надявам, че преди да умра, този генерал отново ще ми падне в ръцете. Тогава ще получи десетократно повече удари от онези, които отнесе навремето в Хелмърс Хоум, където има низостта да издаде, че съм… pshaw! Значи вождът на осагите ще тръгне веднага, за да доведе двайсет воини? Не са достатъчни. Ще трябва да са поне петдесет. Това е ясно!
Преди малко вождът бе споменал за двайсет воини навярно само за да не го заподозрат в страхливост. Но сега той набързо се съгласи:
— Олд Уобъл сигурно знае най-добре как стоят нещата. Щом мисли, че ще са необходими петдесет воини, тогава ще изпълня желанието му. Ще отида да ги доведа.
— А докато се върнеш, аз тук ли да чакам? Не е ли по-добре да тръгна с теб?
— Не. Трябва да останеш тук, за да посрещнеш хората си. Те не знаят точно на кое място се намираш. Ето защо е необходимо да напалиш голям огън, чиято светлина да стига надалеч.
— Не бива да го правя, защото ако Поразяващата ръка и Винету дойдат насам, ще го забележат. По-добре ще е ако…
Той не можа да продължи, понеже в същия миг беше сграбчен от Винету с две ръце за гърлото. Междувременно Мато Шако бе станал и се беше приближил до коня си, за да го отвърже. Ето защо за нас настъпи моментът за действие. Докато апачът се зае с Олд Уобъл, аз се стрелнах приведен подир вожда, изправих се зад гърба му, хванах го с лявата ръка за врата, а с десницата си му нанесох моя вече нееднократно описван юмручен удар, тъй че коленете му се подгънаха и той рухна на земята. Отнесох го до мястото, където бе седял и където Винету току-що се беше справил с Олд Уобъл. Не изминаха и две минути, докато двамата бяха вързани и Винету изсвири рязко три пъти, както беше уговореният сигнал. След броени минути нашите трима другари се появиха с конете и пушките ни. Двамата пленници, които се намираха в безсъзнание, бяха проснати напряко върху гърбовете на собствените им коне и завързани към тях като чували. После излязохме от горичката, където не биваше да оставаме заради спътниците на Олд Уобъл. Ако макар само един от тях се добереше до «дървото с копието», без да го забележим, можеше, или по-скоро неминуемо щяхме да се изложим на най-голяма опасност. Ето защо започнахме да яздим най-напред нагоре по потока, после го прегазихме, след което се насочихме навътре в прерията и продължихме, докато се добрахме до някакво усамотено островче от храсталаци и ниски дървета, където спряхме. Тук земята бе влажна и на едно място се бе образувала доста дълбока падина от търкалянето на бизони, тъй че на дъното й между храстите можехме да рискуваме да запалим малък огън, чиято светлина нямаше да прониква навън и да се вижда в откритата прерия.
Когато свалихме пленниците от конете и ги сложихме легнали край огъня, те вече отдавна бяха дошли в съзнание. Бяха мълчали по време на ездата. И след като видя лицата ни, вождът не пророни нито дума, обаче Олд Уобъл взе да опъва насам-натам ремъците си и изплашено извика:
— Мътните го взели, та това са пак онези благочестиви пастири, но този път отведоха на паша не една, а две овчици! Нима вече съжалявате за живите въглени, които си въобразихте, че сте сложили върху старата ми побеляла глава?
Винету бе твърде горд, за да му отговори. Аз последвах примера му, но Дик Хамердал знаеше вече за кроежите на Стария срещу нас, тъй като пътем бях разказал всичко и на тримата. Той се беше страшно разгневил на Олд Уобъл и понеже смяташе за проява на малодушие спокойно да приеме язвителните думи на каубоя, му отговори:
— Откажи се от това да се наричаш овчица! Ти си нещо по-лошо и от най-кръвожадните хищни зверове, които убиват само за да живеят! Тъй като тук и бездруго гори огън, много ми се иска да сложа върху старата ти перука истински пламтящи въглени. Няма нужда да ме молиш кой знае колко, като нищо ще го направя. Можеш да разчиташ на мен!
— Няма да ти позволи благочестивият мистър Шетърхенд! — изсмя се беловласият каубой.
— Дали ще ми позволи или не, е все едно. Ако вчера чашата все още не бе съвсем пълна, то днес се кани вече да прелее и ако си мислиш, че с нахалство ще можеш да подобриш положението си, много се лъжеш!