— Моят брат сигурно познава този пръстен още от Хелмърс Хоум. Нека разгледа буквите от вътрешната му страна!
Той огледа пръстена и забеляза гравирания надпис Е. Б. 5.VIII.1842. После го даде на фермера и каза:
— За да разбере нашият брат Харбър, че вече сме по следите на убийците, нека сравни тези инициали с написаното на скалата над гроба!
Фермерът изпълни подканата му и възкликна:
— All devils! Та това са съвсем същите букви Е.Б., които видях на онази скала дори на две места! А и името на убиеца имаше едно Б., заедно с което…
Не чух какво каза по-нататък, защото цялото ми внимание бе силно привлечено от нещо друго. Фермерът седеше право срещу мен с гръб към един от прозорците. Тъй като погледът ми беше насочен към него, в полезрението ми попадаше и този прозорец. Ето защо там забелязах главата на някакъв мъж, който стоеше отвън и надничаше в стаята. Лицето му бе светло като на бял и ми се струваше познато. Сигурно бях виждал някъде този човек, само че не можех да се сетя веднага къде. Тъкмо се канех да обърна вниманието на присъстващите върху незвания подслушвач, когато, седналият до мен Мато Шако изведнъж припряно вдигна ръка, посочи натам и силно извика:
— Тибо така! Отвън пред прозореца стои Тибо така!
Всички, които знаеха това име, наскачаха на крака. Наистина беше жрецът на наиините! Но сега лицето му не бе червеникаво-кафяво, а светло като на бледолик. Поради тази причина не го бях разпознал веднага. Такъв заклет неприятел на прозореца, а всички ние в силно осветената стая! Светкавично се сетих за изстрела на стария Уобъл във фермата на Фенър и затова извиках:
— Бързо изгасете лампата! Може да стреля!
Още не бях доизрекъл тези предупредителни думи, когато парчета стъкло от счупения прозорец шумно се посипаха по пода и се показа дулото на пушка. С един-два скока се намерих зад най-близкия ъгъл, образуван от външната стена, и в същия миг проехтя изстрелът, който очевидно беше предназначен за мен. Като изсвистя над стола ми, куршумът се заби в стената на кухнята. Пушката бързо изчезна от прозореца. Втурнах се към лампата и я изгасих, тъй че вратата не беше вече осветена и като се завтекох към нея, аз я отворих, измъкнах единия револвер от пояса си и надникнах навън. По това време все още не се бе появила нито една звезда и всичко наоколо тънеше в пълен мрак. Не само че нищо не можех да видя навън, но и нищо не чувах, защото хората в стаята вдигаха такъв ужасен шум, че усилията на Винету да ги накара да млъкнат оставаха напразни. Той дойде при мен, хвърли бърз поглед в тъмната нощ и ме подкани:
— Да не стоим тук, нека се отдалечим!
Ако жрецът имаше достатъчно акъл, той нямаше да мръдне от мястото си, а спокойно щеше да изчака да се появя на прага и повторно да стреля по мен. Но веднага след първия изстрел, който отиде на вятъра, той си беше плюл на петите. Затичахме се с Винету колкото ни държаха краката и щом се отдалечихме от къщата толкова, че шумът от нея вече да не ни пречи, легнахме на земята, притиснахме ухо в нея и внимателно се ослушахме. Ясно доловихме бърз тропот на копита от три коня, които се отдалечаваха от фермата в западна посока.
Три коня? Значи жрецът не е бил сам във фермата. Как ли изобщо е стигнал чак до Канзас, изминавайки толкова дълъг път от юг през териториите на враждебно настроените индиански племена? Каква ли причина, каква цел имаше това колкото дълго, толкова и тежко пътуване?
Свикнал винаги бързо, но задълбочено да обмислям всяко произшествие и всяка случка, за да мога после без колебание да кажа какво трябва да се направи и предварително да предотвратя всяка евентуална опасност, аз и този път светкавично прехвърлих през ума си както вече споменатите, така и някои други въпроси. Изглежда и Винету го занимаваше същото. И той бе готов със заключенията си тъй бързо, както и аз, защото конският тропот все още не беше заглъхнал, а това ще рече че не сме имали на разположение за размисъл повече от минута-две, когато апачът се обади:
— Тибо така е станал бледолик, бял лекар, който иска да отведе една болна жена с обезобразено от болест лице до форт Уолас. Какво ще каже моят брат Шетърхенд?
— Че правилно си се досетил. Болната лейди е Тибо вете, неговата поне телесно здрава жена, която той представя за болна, за да може да скрие лицето й с воал и да не се разбере, че един бял язди заедно с индианка. Естествено нямат никакво намерение да отиват във форт Уолас, а ще тръгнат с «генерала» нагоре към Колорадо. Ще се срещнем с убийците на гроба на убития. Ела да се върнем и да разпитаме фермера!