Той се поколеба да ми отговори, но след като направих заплашително движение, призна:
— Срещу осагите.
— Аха, досещам се! Дочули сте, че осагите са напуснали лагера си, за да потеглят на бой срещу бледоликите и сте решили да използвате случая да нападнете изоставения от воините лагер, нали?
— Да.
— Тогава се радвай, че ни срещнахте! Осагите се върнаха. Те пак са си у дома и тъй като сте само осемдесет души, щяха да ви вземат скалповете. Срещата ни е голямо щастие за вас. Тя ви спаси живота или спаси поне мнозина от вас. Какво смятате да правите сега?
— Ще отведем Мато Шако. Нямам нищо против да задържите Апаначка.
— Не ставай смешен! Много добре знаеш, че си мой пленник. Да не мислиш, че се страхуваме от твоите осемдесет воини? Сиби-шайените са известни като хора, които не разбират как се водят сражения.
— Уф! — избухна гневно той. — Кой разпространява тази лъжа?
— Не е лъжа. Днес вие го доказахте. Нападението ви бе проведено толкова неумело, сякаш си имахме работа с хлапета. Освен това аз бях сред вас, без да се намери нито един човек, който да се осмели да ме докосне. После те отведох за ръка в къщата като послушно дете. Ако разгласим тази история, над всички планини и савани ще се разнесе неудържим смях и другите племена на шайените ще се отрекат от вас, защото сигурно ще се срамуват от поведението ви. Можеш да избираш. Ако искаш да се бием, ще те застреляме веднага щом хората ти отвън дадат първия изстрел. Куршумите ви няма да ни навредят, понеже стените ни закрилят. А я погледни оръжията ни. Сигурно си чувал за…
— Pshaw! — прекъсна ме Винету, като стана от мястото си и се приближи до Железния нож. — Защо са необходими толкова много приказки? Веднага ще се справим с шайените!
С бързо движение той откъсна от ремъчето висящия на врата на Маки Моте амулет. Шайенът изплашено извика и скочи на крака, за да си възвърне малката торбичка с амулета. Но аз отново го принудих да седне на стола, задържах го на мястото му и казах:
— Мирувай! Подчиняваш ли се, ще си получиш амулета, но в противен случай няма да го видиш!
— Да, само ако се подчинява — потвърди Винету. — Искам шайените миролюбиво да се завърнат у дома си. Тогава нищо лошо няма да им се случи и никой няма да разбере, че са се държали като малки хлапета. Но не се ли съгласи Маки Моте с това условие, незабавно ще хвърля амулета му в огнището да изгори, а после пушките ни ще заговорят. Хау!
Който знае какво означава амулетът за всеки червенокож, а още повече пък за един вожд и какъв позор е да го изгубиш, той едва ли ще се учуди, че макар след като известно време се опъва, шайенът се съгласи с искането на апача.
— И аз имам едно условие — заяви Тресков.
— Какво е то? — попитах.
— Шайените трябва да ни предадат Тибо така и Тибо вете.
— Да предявим подобно искане ще е най-голямата грешка, каквато можем да направим. Впрочем аз съм убеден, че жрецът вече съвсем не е отвън. Веднага щом плених вожда, на него му е станало ясно накъде духа вятърът и бързо си е плюл на петите. А това може само да ме радва. Скоро ще разбереш защо.
Доста време и място би ми отнело да опиша как сключихме мир с шайените. Достатъчно е да кажа, че в крайна сметка те бяха радостни, защото съвсем неумело предприетото им нападение срещу фермата приключи без проливането на капка кръв. Когато предиобедът се преполови, те си тръгнаха, а час по-късно и ние потеглихме на път. Мато Шако, получил обратно оръжията си, яздеше като свободен човек. Той беше побеснял от гняв, понеже жрецът отново ни се изплъзна. Но Дик Хамердал, който винаги бе във весело настроение, го утеши:
— Нека вождът на осагите не се безпокои. Жрецът все ще ни падне в ръцете, защото който трябва да бъде обесен, ще бъде обесен. Това е една вярна поговорка.
— Той не трябва да бъде обесен, а да умре от десетократна смърт! — изръмжа осагът.
— Дали ще умре еднократно, двукратно или шесткратно е все едно. Но ще бъде обесен. За такъв негодник няма по-хубава смърт от въжето. Нали Пит Холбърс, старий Куне?
— Йес, драги Дик — отвърна Дългуча. — Ти винаги имаш право!
3. глава
Колма Пуши
Един ден след тръгването от фермата на Харбър ни сполетя нещастие. Конят на Тресков падна и хвърли ездача си на земята. Животното бързо скочи на крака и побягна, влачейки Тресков, чийто крак се беше заклещил в стремето. Вярно, че ние бързо се притекохме на помощ и задържахме коня, но това стана твърде късно, за да предотвратим удара с копито, който за щастие засегна не главата, а рамото на детектива. Макар да се случва рядко, този път ударът се отрази зле не само на улученото място, но и на цялата лява половина на тялото на Тресков. Тя остана като парализирана. Раненият не можеше да движи дори крака си и се оказа, че е невъзможно да го качим на коня му. Не бяхме в състояние да продължим ездата си.