Последвахме примера му. Отвъд отрупаните камъни се разнасяха звуци, които, от мястото, където се намирахме, можеше да долови само много остър слух. Апачът скочи на земята и ми направи знак да сторя същото. Оставихме конете си на нашите спътници и започнахме тихо да се промъкваме към камъните. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясни ставаха звуците. Беше някакъв висок мъжки баритон или пък доста нисък женски алт, който бавно и жаловно пееше на индиански. Това не бе индиански напев, но не бе и мелодия в нашия смисъл. По-скоро беше нещо средно — сякаш някой червенокож се опитваше да се пригоди към начина на пеене на бледоликите и го вършеше на своя език и по своеобразния изразен начин на индианците. Бих се хванал на бас, че човекът, който пееше пред нас, бе измислил сам и текста, и мелодията. Това бе такава песен, която почти несъзнателно блика от сърцето и душата на певеца, за да отзвучи също тъй тайнствено, както е и прозвучала.
Продължихме да се промъкваме все по-близо и по-близо, докато се добрахме до тясна пролука в каменния вал, през която можехме да хвърлим поглед отвъд него.
— Уф, уф! — възкликна от изненада почти на глас Винету.
— Уф, уф! — обадих се в същото време и аз, не по-малко слисан от него.
Камъните обграждаха едно място с диаметър от около четиридесет метра, засенчено от околните дървета, покрито с висока сочна трева. Тук-там се виждаше по някой и друг храст. В края на ограденото място, съвсем близо до пролуката, пред която бяхме залегнали, седеше… Винету, вождът на апачите!
Да, от малко по-голямо разстояние човек непременно би взел този индианец за Винету. Беше гологлав. Дългите му черни коси бяха оплетени в шлемовидна прическа и тъй като седеше, те се спускаха по гърба му чак до земята. Ловната му връхна дреха и легинсите бяха изработени от кожа. Носеше мокасини. Около кръста си имаше навито пъстро одеяло, под което бе затъкнал само един нож. На земята до него лежеше двуцевка. Вързани за шнурове и ремъчета, на врата му висяха различни необходими предмети, но сред тях нямаше такъв, който да може да мине за амулет.
Не беше ли външността му почти като на Винету? Наистина индианецът в ограденото място бе по-възрастен от апача, ала все още си личеше, че някога е бил красив. Чертите на лицето му бяха строги и сериозни, но като че в тях имаше нещо женствено. Общо взето, в първия миг бях слисан от приликата му с Винету, а когато смайването ми премина, бях завладян от такова чувство, което не мога да опиша. Намирах се пред нещо загадъчно, пред някакъв забулен образ, чието було бе невидимо.
Индианецът продължаваше полугласно да пее. Но колко малко подхождаше затрогващата дълбока болка в песента на дръзките енергични черти на лицето! Как ли можеха да «съжителстват» суровият неумолим израз, застинал около пълните устни, и чудният благ блясък на очите, на тези очи, за които със сигурност можех да твърдя, че наистина бяха черни, макар че в действителност никога не се срещат черни очи? Този червенокож навярно не беше това, което изглеждаше на пръв поглед. Бях ли го виждал вече някъде? Съвсем не или пък го бях виждал десетки пъти! За мен той бе една загадка, но не бях в състояние да кажа доколко и защо.
Винету вдигна ръка и прошепна:
— Колма Пуши!
И неговите очи се бяха разширили, за да обгърнат непознатия индианец с такъв поглед, какъвто рядко съм наблюдавал у апача.
Колма Пуши! Значи предположенията ми бяха верни — пред нас бе една загадъчна, действително загадъчна личност. Горе във високите «паркове» живееше индианец, когото никой не познаваше по-отблизо. Той не принадлежеше към никое племе и гордо отбягваше каквото и да било общуване с други хора. Ловуваше ту тук, ту там и щом някой го видеше, веднага изчезваше също тъй бързо, както се и беше появил. Никога не се бе държал враждебно към червенокож или бял, но пък и никой не можеше да се похвали, макар и за един ден да му е бил спътник. Едни са го виждали на кон, други пеша, но винаги бе оставял у тях впечатлението на човек, който умее да борави с оръжията си и с когото шега не бива. И за индианците, и за белите личността му минаваше във всички случаи за неутрална, за неприкосновена. Да се отнесеш враждебно към него би означавало все едно да разгневиш великия Маниту и да си навлечеш отмъщението му. Дори имаше такива индианци, които твърдяха, че този червенокож не е човек, а духът на прочут воин, изпратен от Маниту да се върне от Вечните ловни полета на земята, за да разбере как живеят неговите червенокожи чада. Не се срещаше нито един човек, който да е успял да научи името му, а тъй като все пак всеки предмет и всяко човешко същество трябва да има име, заради тъмните му, черни като катран очи го бяха нарекли Колма Пуши, Тъмното око или Черното око. Но никой не знаеше кой му бе дал това име, кой го бе изрекъл за първи път и кой го бе разпространил.