Значи този тайнствен индианец се намираше пред нас. Винету не го познаваше, не го бе виждал досега, но незабавно със сигурност заяви, че е Колма Пуши. И през ум не ми мина да се усъмня в това твърдение, защото всеки, който зърнеше този индианец, след като вече е слушал за Колма Пуши, веднага можеше да каже, че е той и никой друг.
Нямахме основание да оставаме скрити по-дълго и тъй като не искахме да караме нашите спътници да ни чакат, станахме от земята и нарочно вдигнахме шум. Индианецът светкавично грабна пушката си, насочи я към нас, петлетата й изщракаха и той извика:
— Уф! Двама мъже! Кои сте?
Това бяха колкото кратки, толкова и заповеднически думи. Винету отвори уста, за да му отговори, но с непознатия стана внезапна промяна. Като улови с една ръка пушката си за цевите, той отпусна приклада й на земята, а с другата ръка направи широко движение, сякаш искаше да ни поздрави с добре дошли и възкликна:
— Инчу… чуна! Инчу-чуна, вождът на апа…, но не! Това не е Инчу-чуна, това може да е само Винету, неговият син, неговият много по-велик и по-прочут син!
— Ти си познавал Инчу-чуна, моя баща? — попита Винету, след като минахме през процепа и влязохме в ограденото място.
За миг ми се стори, сякаш тайнственият непознат размисли дали да отрече, или не, но понеже вече нямаше как да не признае, той отговори:
— Да, познавах го. Виждал съм го един или два пъти и ти си негово истинско копие.
Гласът му бе мек и все пак силен и решителен. Беше, кажи-речи, още по-звучен и мелодичен от гласа на апача, а регистърът му бе по-висок, почти женски.
— Да, аз съм Винету. Ти ме позна. А твоето име е Колма Пуши, нали?
— Познава ли ме Винету?
— Не. Никога не съм те виждал. Но отгатнах. Ще ни позволи ли Колма Пуши, за когото винаги сме чували само добро, да седнем до него?
Очите на индианеца се спряха сега и върху мен. След като ме измери с острия си изпитателен поглед от глава до пети, той отговори:
— И аз съм чувал за Винету само добро. Знам, че често заедно с него е един бледолик, който досега не е извършвал злодеяние и се казва Олд Шетърхенд. Това същият бледолик ли е?
— Той е — кимна Винету.
— Тогава седнете и бъдете добре дошли на Колма Пуши!
Той ни подаде ръка, която ми се стори необичайно малка. Винету му съобщи:
— С нас има и други спътници, които чакат отвън при вира. Ще им разрешиш ли и на тях да дойдат?
— Великият Маниту е създал земята за всички добри хора. Тук има достатъчно място за всички ваши придружители.
Отдалечих се, за да доведа нашите спътници. Откъм отсрещната страна на ограденото място имаше по-широк вход от процепа, през който бяхме преминали. Когато се върнах оттам заедно с останалите, Винету и Колма Пуши седяха под клоните на едно дърво. Очите на тайнствения индианец се насочиха очаквателно към нас. Погледът му се плъзна по приближаващите се хора с интереса, проявявай обикновено към непознати, с които си принуден да общуваш само за кратко време. Но щом зърна Апаначка, който влезе на коня си последен, той се втренчи в него като хипнотизиран. Сякаш някаква невидима сила изведнъж го накара да скочи на крака. Без да отмества поглед нито за секунда от младия вожд, Колма Пуши направи десетина крачки към него, после спря, като не преставаше с неописуемо напрежение да следи всяко негово движение, след това много бързо се приближи до него и почти заеквайки, го попита:
— Кой…кой си ти? Ка…кажи ми!
Младият вожд му отвърна с дружелюбно безразличие:
— Аз съм Апаначка, вожд на команчите похоними.
— Ами…какво търсиш тук в Колорадо?
— Бях тръгнал на север, за да посетя свещените глинени находища, но се натъкнах на Винету и Поразяващата ръка, които се канеха да отидат в планините. Тогава промених моя път и се присъединих към тях.
— Уф, уф! Вожд на команчите! Не е възможно, не е възможно!
Втренченият му поглед все още не се откъсваше от Апаначка, тъй че последният го попита:
— Познаваш ли ме? Виждал ли си ме вече някъде?
— Сигурно, сигурно съм те виждал, но навярно е било на сън, в сънищата на моята младост, която вече отдавна е отминала.
Колма Пуши положи усилия да овладее обзелото го вълнение, подаде му ръка и продължи:
— Бъди ми и ти добре дошъл! Днес е такъв ден, какъвто рядко се среща!
Той се върна при Винету, при когото междувременно бях седнал, и като продължаваше да оглежда Апаначка, зае предишното си място така, сякаш все още не се бе отърсил от «сънищата на младостта си». За един индианец подобно поведение е рядкост и не може да остане незабелязано. То направи на Винету не по-малко впечатление, отколкото на мен, но макар да проследихме тази сцена с напрегнат интерес, ние с нищо не го показахме.