Отведохме конете на водопой, а после им дадохме достатъчно зелена шума, за да се нахранят. Двама души събраха сухи съчки за огън, който запалихме веднага щом се смрачи, а в същото време Пит Холбърс се отдалечи, за да застане пръв на пост при входа на долината. По-късно щеше да бъде сменен от Тресков, след което щяхме да го последваме в обичайния си ред.
Скоро всички седяхме в широк кръг около горящия огън. Бяхме добре запасени с храна и тъй като помислихме, че Колма Пуши няма какво да яде, му предложихме от нея.
— Моите братя са дружелюбни към мен — каза той, — но и аз мога да им дам толкова месо, че всички да се наситят.
— Къде е месото? — попитах го.
— При коня ми.
— Защо не си го взел със себе си?
— Защото не мислех да се бавя тук, а да продължа пътя си. Оставил съм го на такова място, където е в по-голяма безопасност.
— Нима смяташ този бивак за опасен?
— За един човек не е безопасен, но тъй като сте повече хора и можете да поставите стражи, едва ли има от какво да се страхувате.
С голямо удоволствие щях да продължа този разговор, но Колма Пуши се показа толкова несловоохотлив, че се отказах. Разбира се, той ни попита накъде сме тръгнали. Щом научи, че целта ни е «паркът» на Сан Луис, стана още по-мълчалив. Но това нито ни направи кой знае какво впечатление, нито можеше да ни обиди. В Дивия запад човек е по-предпазлив от обикновено дори към добри познати. Само Дик Хамердал бе недоволен, че от непознатия индианец успяхме да научим толкова малко. Искаше му се да разбере нещо повече и по своя фамилиарен начин го попита:
— Моят червенокож брат вече чу, че идваме от Канзас. А не може ли и ние да научим, откъде идва той?
— Колма Пуши идва от различни места. Той е като вятъра, всички пътища за него са открити — гласеше неопределеният отговор.
— А накъде ще тръгне оттук?
— И в тази, и в онази посока, накъдето се отправят стъпките на коня му.
— Well! Дали насам, или натам е все едно, но човек би трябвало да знае поне, накъде ще насочи коня си! Или не е така?
— Достатъчно е Колма Пуши да го знае.
— А-а! Значи не е необходимо аз да го знам, така ли? Този отговор е не само искрен, но дори и груб! Не си ли и ти на същото мнение, Пит Холбърс, старий…
Той забеляза, че в момента Холбърс не беше наблизо и преглътна последната дума от въпроса си. Колма Пуши се извърна изцяло към него и със сериозен тон каза:
— Бледоликият, назован Хамердал, ме нарече груб. А нима преди малко бе изискано и учтиво да иска да ми отвори устата, когато предпочитам тя да остане затворена? Изглежда, дебелият човек не познава Запада особено добре. Който премълчава целта на пътуването си, той не може да бъде изпреварен от опасността и изненадващо нападнат. Нека Хамердал запомни това!
— Благодаря! — засмя се смъмреният дебелак. — Жалко, мистър Колма Пуши, че не си станал даскал! Имаш такава дарба! Впрочем нямах лоши намерения. Извънредна много ми харесваш и ще се радвам, ако пътят ти съвпадне с нашия. Затова те попитах.
— Знам, че моят дебел бял брат не е имал лоши мисли, иначе изобщо не бих му отговорил. Ще видим дали моят път ще съвпадне с неговия. Хау!
С тези думи разговорът приключи. Скоро си легнахме да спим, защото искахме да тръгнем на път още в ранни зори. Това стана тъкмо когато Пит Холбърс се върна в бивака след като бе сменен от Тресков.
Не знам колко дълго съм спал. Събуди ме многогласен рев и когато отворих очи, това стана само за миг, в който зърнах някакъв изправен пред мен човек да замахва, за да ме удари с приклада на пушката си. Преди да успея да се помръдна, ударът се стовари върху ми и с мен бе свършено… за щастие не завинаги.
Драги читателю, дали си по природа толкова чувствителен, че да се вживееш в състояние като моето, когато човек се съвзема от пълно безсъзнание, за да направи радостния извод, че в тъпоглавието си е проявил голямото лекомислие да посрещне с глава свистящия приклад на пушка? Нарочно използвам думата «тъпоглавие», защото след подобен удар едва ли ще се намери човешка глава, която да се чувства по-тъпо от моята! Отначало изобщо не я усещаш. Жив си само от петите до врата и едва постепенно, благодарение на едно особено бучене и шум разбираш, че не си съвсем обезглавен, а само са те халосали по най-горната част от тялото ти. На човек не му става веднага ясно — на първо време всичко му е неясно, че тази част е главата му, а го разбира едва когато бученето се превърне в такова стягане и такива режещи болки, сякаш някой обработва притиснатата ти в преса за грозде кратуна със стотина свредела. В следващия стадий всеки удар на сърцето ти, което подхранва мозъка с кръв, извиква у теб чувството, сякаш главата ти е поставена под трамбовката на маслобойна или под парните чукове на железодобивен завод и че от време на време в обиталището на разума ти се забиват лъвски нокти. Разбирам, че за един умен човек е недостойно да описва подобно състояние, в което се изпада след такъв удар. Ще кажа само следното: тъпо, във висша степен тъпо състояние!