— Мостри! А колко големи… колко големи? — попита Реди и всички наостриха слух с някакво чувство на благоговение.
— Достигаха размерите на голям картоф. Някои бяха и още по-едри.
— Бре да се не види! Но тогава там лежат милиони, много милиони накуп! И просто сте ги оставили да си лежат ли?
— А защо трябваше да вземаме златото с нас?
— Защо ли? Защо е трябвало да го вземате? Слушайте, хора, тези двамата намират огромна бонанса и ето че този човек ме пита защо е трябвало да вземат златото!
Отговорът бе всеобщо мърморене, изразяващо смайването им. Изобщо лесно можете да си представите с какво внимание тези типове следяха думите на апача. И през ум не им минаваше да се усъмнят в истинността на разказа му. Аз от своя страна бях убеден, че Винету дори и сега не лъжеше. Сигурно някъде имаше такава богата бонанса, само че вероятно тя не се намираше край Скуиръл Крийк, а на съвсем друго място.
— Защо белият човек се учудва толкова много? — попита апачът. — Навсякъде има плейсърс, откъдето Винету и Поразяващата ръка могат да вземат злато. Щом им се наложи, те посещават онзи плейсър, който в дадения момент се намира най-близо до тях. Сега тъкмо се канехме да се изкачим до Скуиръл Крийк, за да си напълним джобовете.
— А-а! Искали сте да вземете злато! На нас ни мина мисълта, че сте се отправили нагоре в планините по тази или по някаква подобна причина! Но… как да го разбирам? Ти нали каза, че не знаеш къде е бонансата!
— Така е. Обаче моят брат Поразяващата ръка е запомнил мястото.
Ето че той изрече, каквото бе искал да каже и което трябваше да ме избави от смъртта. Ако бандитите желаеха да намерят бонансата, чието точно местоположение уж бе известно единствено на мен, щяха да се видят принудени да ми пощадят живота. Разбира се, Винету бе достатъчно умен да наблегне на тези думи толкова малко, че да не се отгатне тяхната преднамереност. Незабавно се оказа, че е постигнал целта си, защото Реди бързо извика:
— Та това е съвсем същото! Няма никаква разлика дали мястото се знае от Винету или от Поразяващата ръка, тъй като и двамата са наши пленници. Ако Винету не може да ни заведе, тогава Олд Шетърхенд ще поеме ролята на водач!
— Мистър Реди, казваш го, без да ме питаш, така ли? — обърна се към него Олд Уобъл. — Струва ми се, че Олд Шетърхенд трябва да умре още днес, и то тук, в тази долина!
— Тъй ли? Не, не трябва, а трябваше, но сега ще остане жив и ще ни заведе при бонансата.
— Няма да го допусна!
— Стари Уобъл, мисля, че си си изгубил разсъдъка! Да не би да искаш да се откажеш от бонансата? All devils! Наистина си се побъркал!
— Съвсем не съм се побъркал! Наех ви, за да заловите Олд Шетърхенд. В замяна на това ви дадох съвета да принудите Винету да ви издаде някой плейсър. Следователно бонансата ще е единствено ваша собственост, с която аз няма да имам нищо общо. Но след като успяхме да спипаме Олд Шетърхенд, няма да се откажа от него само заради нещо, в което нямам никакво участие. Не го ли убия още днес, той ще избяга, ще офейка!
При тези думи Реди избухна в смях и каза:
— Ще офейка, на нас ще ни офейка! Хора, чухте ли, този човек, който е наш пленник, щял да избяга, можело да ни офейка!
Всички взеха да пригласят на смеха му, но Олд Уобъл гневно извика:
— Колко сте глупави самите вие, дето ме смятате за побъркан! Ако си въобразявате, че ще успеете да задържите този мерзавец, мога само да ви съжалявам! Той е в състояние да разкъса железни окови, а ако нещо не става със сила, подхваща го с хитрост, в което е ненадминат майстор.
— Нямаме железни окови, а и не са ни нужни. Кожените ремъци вършат по-хубава работа, много по-хубава! Хитрост! Ще ми се да видя човека, който може да избяга на двайсет такива мъже като нас! Колкото и хитро да подхване нещата, четирийсет очи ще го надзирават. Което не забележи един от нас, ще го види друг. И най-хитроумните му кроежи ще бъдат разкрити от нас.
— Наистина е смешно да гледам какво си въобразяват някои хора! Та нима не сте чували колко често е бил пленяван от индианците и как все е успявал да им се измъкне?
— Ние не сме индианци!
— Но и с бели се е случвало същото! Казвам ви, че за този негодник е възможно всичко, което на другите не се удава! Тоя трябва да бъде застрелян веднага щом го заловиш. Не го ли сториш, ще ти се измъкне между пръстите като живак! Това ми е известно, защото дълго яздих заедно с него.
— От мухата правиш слон. Пак повтарям: ще ми се да видя човека, който ще избяга, когато аз искам да го задържа! Каквото казах остава в сила — той ще ни заведе до бонансата!
— А аз не разрешавам!
Двамата се бяха изправили гърди срещу гърди, готови да се нахвърлят един върху друг. — Олд Уобъл, подигравчията, неверникът, богохулникът и Реди, бруталният предводител на трамповете, който без всякакви скрупули се беше спазарил да ме залови и предаде на убиеца. Това бяха напрегнати мигове, толкова напрегнати, та забравих, че спорът се водеше не за нещо друго, а за моя живот. Но не се стигна до насилие. Реди сложи ръка върху рамото на стария Уобъл и със заплашителен тон му каза: