— Ти наистина ли мислиш, че ще те питам дали разрешаваш, или не?
— Надявам се! Или искаш да ме измамиш с Олд Шетърхенд? Да нарушиш обещанието си?
— Не. Ще удържим дадената дума. Обещахме ти да заловим Олд Шетърхенд и да ти го предадем. Пленихме го и можеш да бъдеш сигурен, че ще го получиш, но не и днес!
— Върви по дяволите с обещанието си! Няма да имаш възможност да го спазиш!
— Ще го спазим. А ако ти се иска да ни попречиш да го отведем с нас, тогава се поогледай наоколо! Ние сме двайсет души!
— Да, разбира се, на това се осланяте! — извика разгневеният каубой. — Най-добре ще е изобщо да не питам много-много, а да му тегля куршум в главата. Това ще сложи точка на всякакъв спор!
— Само да посмееш! Застреляш ли Олд Шетърхенд, или раниш ли го, макар и съвсем леко, още в следващия миг няма да ти се размине куршумът ми.
— Осмеляваш се да ме заплашваш?
— Да се осмелявам ли? В този случай не ми е необходима никаква смелост! Тръгнахме заедно с теб и искаме да си останем добри другари. Но тук става въпрос за бонанса, която вероятно струва милиони и ако ти ни лишиш от тези купища злато, по дяволите, пет пари на давам за живота ти! И тъй, едно да знаеш: Олд Шетърхенд тръгва с нас и ако го нараниш, макар и съвсем леко, ако само му падне и косъм от главата, ще поемеш нагоре по небесната стълба, по която сам се канеше да го изпратиш да се катери!
— Заплашваш ме със смърт! Това ли ти е другарството, за което толкова приказваш?
— Да, това е! Да не би ти да постъпваш много другарски, като искаш да ни лишиш от бонансата?
— Е добре, тогава ще трябва да се подчиня, но не и без да поставя едно условие. Когато намерим бонансата и аз искам да получа своята част от нея. Това е ясно!
— Well! Съгласен! Ето виждаш, че ти мислим доброто!
— Можете да си го позволите, защото, ако се докопате до такива купища злато, ще трябва да благодарите единствено на мен. Впрочем що се отнася до Шетърхенд ще разчитам не на вас, а на самия себе си. И обръщайки се към мен, той продължи с язвителен тон:
— Разполагам с превъзходно средство да те възпра от бягство.
Той посочи към карабината «Хенри» и към мечкоубиеца и добави:
— Без тези пушки сигурно няма да офейкаш! Познавам те и ми е известно, че в никой случай няма да се простиш с тях. Веднъж вече ги притежавах, но за съжаление за кратко време. Сега ще са завинаги мои! Не разчитай на това, че смъртта ти е кой знае колко далече! Или може би си с небето в толкова добро разбирателство, че ако там почувстват нужда от теб, ще ти изпратят първо един бърз вестоносец, за да те покани най-покорно да вземеш участие в небесното блаженство?
— Не богохулствай! Все още не ми е дошло време да умра, защото ми предстои много работа.
— 0-о! И ти си мислиш, че добрият Бог ще изчака, докато я свършиш? Много услужлив Бог, трябва да се признае! Нали?
Не му отговорих. Тогава той ме подритна с крак.
— Ще благоволиш ли да говориш, когато те питам? За теб е голяма и съвсем незаслужена чест, ако Олд Уобъл те заговори! Когато ме отпрати да си ходя от Ки-пе-та-ки без кон и пушка, навярно не ти мина през ума, че тъй скоро ще те спипам, а? Отидох при осагите. Там ми дадоха друг кон и друга карабина. Но на онези типове вече им се беше изпарила всякаква предприемчивост. Оня Хонске Нонпе, на когото бе предадено командването, не прояви никакво желание да ви преследва. Дори, колкото и смешно да беше, прекрати всички враждебни действия срещу бледоликите и заедно с воините си потегли обратно. Ето защо се присъединих към трамповете и както вече чу, наех тези джентълмени, разбира се, на ваши разноски! Сега си възвърнах коня и пушката, а освен това получих и вашите коне и карабини. В моите очи животът ти не струва вече и пукната пара и заслужаваш само ей такива ритници!
С все сила той ме ритна в корема, а после направи същото и с Винету. Вдигна крак, за да тегли един ритник и на Хамердал, но веднага го отпусна. Дебелия му беше значително по-безразличен от нас двамата. Обаче след като Олд Уобъл ни обърна гръб, Хамердал се обади по своя забавен начин и с онова чувство за хумор, което не го напускаше и в най-трудните положения, рече: