— Добре, ще намеря този извор.
— Колма Пуши също ще дойде там. Какво още има да ми казва Поразяващата ръка?
— Засега нищо, защото не знам с подробности каква ще е обстановката в бивака ни довечера. Дано успееш да се промъкнеш до нас, но в такъв случай си избери Винету или мен, понеже никой от останалите не притежава необходимата сръчност незабавно и енергично да използва помощта ти.
— Значи сега мога да си отида?
— Да. Благодаря на моя червенокож брат Колма Пуши и след като се освободим, веднага съм готов да рискувам живота си за него, ако изпадне в каквато и да било беда.
— Великият Маниту насочва стъпките на своите чада по неведоми пътища. Затова не е изключено някой път Колма Пуши също да се нуждае от помощта на Поразяващата ръка и Винету. Аз съм ваш приятел, бъдете мои братя!
Той се оттегли тъй безшумно, както и беше дошъл. В този момент откъм другата страна на Олд Уобъл се разнесе полувисокото покашляне на апача. То се отнасяше до мен. Така той искаше да ми покаже, че е наблюдавал посещението на Колма Пуши. То не му беше убягнало — той притежаваше несравнимо изострени сетива.
И двамата бяхме доволни, защото вече знаехме, че сегашното ни положение нямаше да трае дълго. Можехме спокойно да заспим. Но преди това през главата ми преминаха какви ли не мисли за Колма Пуши. Той говореше почти свободно английски. Беше си послужил с думи като «запад-югозапад» и «запад-северозапад», които досега не бях чувал от нито един индианец. Откъде бе научил този плавен английски, когато не общуваше с никого и водеше толкова самотен и уединен живот? Дали от този факт не можеше да се заключи, че по-рано често е общувал с бели? Ако беше така, тогава несъмнено лошият му опит го бе отблъснал от тях и го бе накарал да заживее в сегашното си усамотение.
Когато сутринта се събудих, трамповете тъкмо се канеха да разпределят помежду си нещата, които бяха плячкосали. На всичко, отнето от нас, гледаха като на своя законна собственост. Олд Уобъл си беше присвоил моите вещи. Реди взе Сребърната карабина на Винету, без да помисли, че по-късно навсякъде, където я видеха в ръцете му, тя несъмнено щеше да го уличава като разбойник и убиец или най-малкото като крадец. Той определи за себе си и жребеца Илчи на апача и даде следния добър съвет на Олд Уобъл:
— Мистър Кътър, вземи другия вран жребец, който сигурно е бил язден от Олд Шетърхенд. Така ще разбереш, че съвсем не ти мисля злото!
Обаче Олд Уобъл поклати глава и отвърна:
— Много благодаря, не го искам!
Той добре знаеше защо. Беше опознал моя Хататитла.
— Защо не? — учудено попита Реди. — Та ти си още по-добър познавач на коне от мен и сигурно знаеш, че никой друг кон не може да се сравни с тези врани жребци.
— Разбира се, че ми е известно, но все пак предпочитам ей това животно.
При тези думи той посочи към коня на Мато Шако. И така Реди определи друг човек, който да получи моя жребец. По същия начин постъпиха и с останалите ни коне, които до един бяха по-добри от конете на трамповете. Изключение направиха само с кобилата на Дик Хамердал, защото никой не я искаше.
Вече се радвах на сцените, които неизбежно щяха да последват разпределението на конете. Нашите благородни жребци не търпяха чужди хора на седлото.
Бяха ни взели и хранителните провизии. Започнаха да ядат. Ние също получихме, макар и недостатъчна, закуска. После отведоха конете на водопой, след което трябваше да ги възседнем и да потеглим на път. Качиха ни върху техните кранти, като ни вързаха ръцете отпред, за да можем да държим поводите. Ето че тогава докараха и плячкосаните животни.
Конете на осагите не създадоха особени главоболия на хората, които искаха да ги яздят. По-лошо беше положението с дорестия жребец на Апаначка. Едва ездачът се бе озовал на гърба му и той веднага препусна напосоки. Измина доста време, преди конят и трампът да се върнат. След това Реди се метна върху Илчи, жребеца на Винету. Илчи посрещна всичко това тъй спокойно, сякаш бе от най-кротките коне, каквито има в обоза или на манежа. Трампът тъкмо понечи да се нагласи по-удобно на седлото, когато изненадващо описа широка дъга във въздуха, а недалеч от това място се разнесе силен вик — в същата секунда и моят Хататитла бе запратил на земята типа, който го бе яхнал.
С проклятия двамата трампове се изправиха на крака и за свое учудване видяха враните жребци да стоят на местата си тъй неподвижно, сякаш нищо не се бе случило. И тъй, те отново се метнаха на седлата, за да бъдат едновременно пак хвърлени на земята. Направиха и трети опит, но със същия неуспех. Олд Уобъл наблюдаваше сцената, като тайничко се подхилваше. Но ето че в този момент избухна в силен смях и подвикна на предводителя: