— Наследници ли? По дяволите! Тя имаше само неколкостотин долара и нищо друго. Какво ли можехме да направим с тях, освен да ги изпием!
— Well! Изглежда, действително съвсем сте се метнали на баща си! Предупреждавам ви, пазете се от въжето, оказало се тъй опасно за него! Ти какво мислиш. Пит Холбърс, стари Куне? Да им ги дадем ли, или не?
— Хм-м — промърмори със страшно кисела физиономия приятелят му, — ще направя каквото пожелаеш, драги Дик.
— Well, тогава няма да им ги дадем! Съгласен ли си?
— Йес. Не ги заслужават.
— Дали ги заслужават, или не, е все едно, но ако им ги дадем, ще е направо срам и позор!
— Какви са тези потайности? Всъщност за кого говорите? — попита трампът.
— За Хоузия и Джоуел — отговори му Хамердал.
— Значи за мен и брат ми? Ние двамата ли няма да получим нещо?
— Да.
— А какво? Само дяволът може да те разбере!
— Pshaw! Парите ни! Събрахме много, много хиляди долари, за да ги подарим на теб и на твоя прелестен Джоуел. Но току-що взехме решение да не получите нищо, ама хич нищо, дори един-единствен цент.
Не се обърнах назад, но си представих смаяната физиономия на трампа. Измина доста време, преди да го чуя да пита:
— Нямало… да получим… вашите… пари? Вие будалкате ли се с мен?
— И през ум не ми минава!
Изглежда, той внимателно се взираше в лицата на «Двойния сандвич», защото пак настъпи доста продължително мълчание, което най-сетне наруши с глас, изпълнен с почуда:
— Наистина не зная какво да мисля за вас! Правите толкова сериозни физиономии и все пак всичко това не може да е нещо друго освен някоя глупава шега!
— Тогава ще ти обясня. Нали ни каза фамилното си име!
— Да, Холбърс.
— А как се казва приятелят ми?
— Също така.
— И как е собственото му име?
— Доколкото чух, Пит. Пит Холбърс. Това е съвсем… а-а-а!
Той млъкна. Чух го как тихо подсвирна през зъби, а после припряно продължи:
— Пит, Пит, Пит… но тъй се казваше и хлапето, братовчедът, дето майка ми го взе и… thunder-storm! Нима е възможно? Да не би тоя безкрайно дълъг човек да е малкият Пит?
— Той е! Най-сетне си на прав път! Доста труд и усилия ни струва, докато загрееш! Не бива да си въобразяваш, че си кой знае колко мъдър!
Трампът се престори, че не чу тази обида и извика:
— Какво? Наистина ли? Ти си глупавият Пит, който винаги доброволно се оставяше на майка ни да го пердаши вместо нас двамата? И на когото в крайна сметка това заместничество се стори толкова болезнено, че избяга?
Навярно Пит само кимна с глава, защото не чух нито дума.
— Ама че щура история! — продължи братовчед му. — Ето че пак те срещам, но като наш пленник!
— Когото се каните да убиете! — добави Хамердал.
— Да те убием ли? Хм-м! Да не говорим сега за това. По-добре ми разкажи, драги Пит, къде избяга навремето и къде ходи, какво прави оттогава до ден-днешен! Любопитен съм да го чуя!
Пит се покашля няколко пъти и после съвсем в противоречие със своя обичаен безизразен и пестелив маниер на говорене, поде:
— Значи дотам пропаднахте вие двамата! Станали сте хора, които тъй са плюли и на чест, и на добро име, че не се срамуват да се присъединят към трамповете! За съжаление трябва да призная, че съм син на вашия чичо, но за свое оправдание мога да кажа, че не нося никаква отговорност за това роднинство. Голяма радост ми доставя да ви уверя, че съм ваш роднина против волята си.
— Охо! — гневно го прекъсна трампът. — Искаш да кажеш, че се срамуваш от мен, тъй ли? Но не се срамуваше, когато те изхранвахме, нали?
— Вие ли сте ме изхранвали? Само майка ви. А и онова, което ми даваше, трябваше да го изкарвам с честен труд. Докато вие вършехте какви ли не щуротии, аз бях принуден да работя така, че пушек се вдигаше. А между другото ме пердашеха и заради вас, което бе горе-долу нещо като десерт. Следователно нямам ни най-малко основание да съм ви благодарен. Въпреки това исках да ви доставя голяма радост. Търсихме ви, за да ви подарим спестяванията си, защото сме уестмани, които нямат нужда от пари. Щяхте да станете богати. Но понеже ви срещаме като трампове, като окаяни и пропаднали субекти, опазил ме Бог да ви тикна в ръцете толкоз много хубави парички, с които можем да ощастливим други по-добри и достойни хора. Тук се срещаме за пръв път от детството ни, но веднага става ясно, че нямаме нищо общо помежду си. От все сърце си пожелавам никога да не преживявам този срам и позор пак да се видя с вас!
Иначе толкова мълчаливият Пит Холбърс държа тази дълга реч толкова леко и свободно, че направо ме смая. И най-изисканият джентълмен не би могъл да се държи по-добре от него. Дик Хамердал изрази признанието си като незабавно се съгласи с него: