— Само така, драги Пит, само така! Взе ми думите от устата. Можем да ощастливим по-добри хора от тях.
Сигурно на чужд човек трампът щеше да отговори по съвсем друг начин, но понеже вече знаеше, че Пит му е роднина, предпочете язвителността пред гнева и като се изсмя подигравателно, каза:
— Хич не им завиждаме на добрите и по-добрите хора, дето ще получат парите ви. Нямаме нужда от няколкото жалки долара, които сте отгладували. Щом намерим бонансата, ще имаме милиони!
— Ако я намерите! — изкиска се Хамердал. — Вече виждам как Олд Шетърхенд посочва с показалеца си към земята и ви казва: «Ето тук са отрупани кюлче върху кюлче, кое от кое по-голямо. Бъдете тъй добри да ги изкопаете и вземете! По-голяма услуга едва ли можете да ни направите на нас, клетите пленници!» После ще ни изпозастреляте всички, за да не можем нищо да издадем, ще съберете милионите, ще се върнете на изток, ще ги вложите в банката и от лихвите им ще заживеете в удоволствия и разкош също като онзи богаташ от евангелието и всеки ден ще нареждате да ви правят плодов сладкиш със сливи, за да си тъпчете търбусите. Тъй си представям нещата и сигурно тъй ще стане. Не си ли на същото мнение, Пит Холбърс, старий Куне?
— Да, особено си прав за плодовия сладкиш — отвърна Пит отново по своя лаконичен начин.
— Не дрънкайте глупости! — сряза Хоузия двамата приятели. — Само безумният гняв и завистта ви карат да говорите така! Как ви се иска да задържите бонансата за себе си!
— О-о, от все сърце ви я отстъпваме! Отсега се радваме на слисаните ви физиономии, които ще направите, когато се озовем на онова място. Само че в цялата история имам известни немалки опасения.
— Какви?
— Че прехласнати от възхищение ще забравите да вземете златото.
— О, ако е само това, не си блъскайте главите! Но сега ще трябва да отида при моя брат, за да му кажа, че съм намерил Пит, братовчеда Пит, който навремето избяга от къщи!
Той пришпори коня си и, минавайки край мен, се насочи към челото на колоната, където яздеше Джоуел, другият брат-нехранимайко.
— Можеше ли да си представиш подобно нещо? — чух зад мен да пита Хамердал.
— Не! — отвърна кратко Пит.
— Хубави роднини, няма що!
— Страшно се гордея с тях!
— Да се пръснеш от яд!
— О не! Хич не се ядосвам, защото са ми безразлични.
— Ами, не това имах предвид, а нашите пари! На кого ще ги подарим сега? Аз не искам да съм богат, не искам да клеча върху чувал с пари и да си загубя здравия хубав сън заради това, че някой може да ми го открадне.
— Да, ето че отново ще започнем да си блъскаме главите!
— Пак ще трябва да размисляме кой да получи парите ни! Ама че глупава, страшно глупава история!
В този момент извърнах глава и се обадих:
— Стига сте си създавали излишни грижи!
Двамата веднага се приближиха от лявата и от дясната ми страна и Дебелия попита:
— Излишни грижи ли? Ти да не би да знаеш някой, комуто да ги подарим?
— Мога да ви предложа стотици хора, но нямах това предвид. Нима парите са у вас?
— За съжаление не са. Мистър Шетърхенд, нали знаеш, че са у «генерала»?
— Тогава не се измъчвайте още отсега! Кой знае дали ще го заловим!
— 0-о, нали ти и Винету сте тук! Все едно, че вече ни е в ръцете! Ти чу ли разговора ни, разбра ли, че намерихме братовчедите на Пит?
— Да. Бяхте много непредпазливи.
— В какъв смисъл? Нима трябваше да премълчим кой е Пит Холбърс?
— Не. Но се държахте тъй, сякаш съвсем сигурно знаехте, че скоро ще бъдем свободни. Така лесно ще събудите у трамповете подозрения, които много да ни попречат, а може би и всичко да провалят.
— Хм-м. Вярно. Но нима трябва да направя на тези типове удоволствието от мъка да провеся нос чак до седлото? С Реди и Олд Уобъл ти също разговаря много самоуверено!
— Но не и по такъв очебийно наперен начин, както вие двамата с Хоузия Холбърс, който за щастие не е достатъчно умен, за да заподозре нещо. Иронията ви относно големите златни кюлчета бе изключително опасна за нас. До последния момент трамповете трябва да са уверени, че знаем мястото на бонансата.
— Добре, ама кога ще настъпи този последен момент?
— Може би още днес.
— Ура! Наистина ли? А как?
— Отсега не мога да ти кажа подробности. Колма Пуши, индианецът, ще дойде и ще ме освободи.
— Той ли? Кой би предположил!
— Колма Пуши ми обеща. Как ще постъпя след като бъда свободен, ще зависи от обстоятелствата. Не бива да заспивате, но ще трябва да се престорите, че спите. Предпазливо го предайте на останалите ни другари! Не искам да говоря с тях, защото може да събуди подозрения.