— От никое.
— Значи сте прокудени! Дрипави скитници! Е, ще проявя човечност и милосърдие и ще ви помогна. Да, видяхме го.
— Къде?
— Приблизително на две мили зад нас. Ще трябва само да яздиш обратно по дирите ни. Той ни попита за теб.
— Какви думи каза по-точно воинът?
— Много хубави, изпълнени с достойнство думи, с които можеш да се гордееш. Попита дали не сме срещнали едно вонящо червенокожо куче, гонено през прерията от досадни гадини.
— Моят бял брат не е разбрал правилно воина.
— Тъй ли? Наистина? Че какво ли друго е искал да каже?
— Попитал е бледоликите не са ли видели кучето, което гони из прерията смърдящите гадини. Такива са били думите му, а кучето сигурно ще настигне гадините.
Той накара коня си да се вдигне на задните крака… последва леко притискане с бедрата… и с дълъг скок жребецът полетя във въздуха, а после в елегантен галоп Колма Пуши продължи обратно по нашите дири, както го беше посъветвал трампът. Всички се загледаха подир него, но той не се обърна да хвърли макар и един-единствен поглед назад. Реди недоволно изръмжа:
— Проклет червенокож тип! Какво ли искаше да каже? Мистър Кътър ти разбра ли нещо от това обръщане на думите ми?
— Не — отвърна му старият Уобъл. — Индиански дрънканици! Отвори си устата, колкото да каже нещо, без да е имал кой знае какво предвид.
— Well! Тогава нека измине двете мили и там да продължи да търси! Червенокож «воин» със седло на гърба! Жалка сган, която все повече пропада!
След този малък инцидент ние продължихме пътя си. Трамповете не бяха уестмани, но се учудих, че и Олд Уобъл не отдаде никакво значение на думите на червенокожия. Ако бях на негово място в мен щяха да се породят такива подозрения, че съвсем сигурно щях да тръгна подир индианеца, за да го наблюдавам какво върши. Не е дорасъл за опасностите на Дивия запад онзи, който в подобни отговори не усеща скритите предупреждения или намеци.
Не бяхме яздили кой знае колко дълго, когато имахме нова среща и то много важна среща, за която никой от нас не беше подготвен. Поне за този ден не.
Минахме покрай тесен пояс от храсталаци, извиващ се през саваната като змия и тъкмо когато достигнахме другия му край, забелязахме двама ездачи, които, задавайки се от дясно с един товарен кон, неизбежно щяха да се натъкнат на нас. Понеже в същия миг и те ни видяха, нямаше смисъл да се крием вече едни от други. И тъй, продължихме да яздим и забелязахме как един от конниците взе пушката си в ръка, както се прави винаги при среща с непознати.
Щом се озовахме на около триста крачки от тях, те спряха с очевидното намерение да ни пропуснат да ги отминем, без да ни дадат възможност да ги заговорим. Но Олд Уобъл се обади:
— Тъй като те хич не искат и да ни знаят, ние ще отидем право при тях!
Така и стана. Изминахме само незначително разстояние, когато зад гърба си дочух няколко силни възклицания:
— Уф, уф! — обади се гласът на Мато Шако.
— Уф! — извика само веднъж Апаначка, но затова пък толкова по-изразително. Сигурно изненадата му бе твърде голяма.
Сега вече и аз се вгледах по-внимателно и… останах не по-малко слисан от двамата, защото ездачът с пушката в ръка беше белият жрец на команчите наиини, нашият Тибо така, за когото толкова често ставаше дума. Вторият ездач едва ли можеше да бъде някой друг освен неговата червенокожа скуоу, тайнствената Тибо вете. Та нали и във фермата на Харбър водеха със себе си един товарен кон.
Когато жрецът забеляза, че не продължаваме по пътя си, а се насочваме право към тях, бе обзет от безпокойство, но то трая само броени мигове. После той подкара коня си срещу нас и, размахвайки ръка във въздуха, извика:
— Олд Уобъл, Олд Уобъл! Welcome! Щом си тук, мистър Кътър, няма от какво да се боя!
— Кой е този тип? — попита старият каубой. — Не го познавам.
— Аз също — отвърна Реди.
— Ще разберем, когато се озовем при него. По необикновено кльощавата и висока фигура, а още по-лесно по дългата бяла коса Олд Уобъл можеше да се разпознае още отдалеч, макар че предишния ден бе изгубил половината от косата си, когато падна в огъня. Щом се приближихме, жрецът позна и нас. Отначало се поколеба дали да избяга, или да остане. Но щом видя, че сме вързани, от радост буквално изкрещя:
— Олд Шетърхенд, Винету, Мато Шако и…и…и… — той все пак не се реши да изрече името на мнимия си син — …и негодниците, дето ги придружаваха, всичките вързани! Мистър Кътър, каква чудесна изненада! Как можа да се случи това? Как успя да ги спипаш?
В този момент стигнахме до него и Олд Уобъл го попита: