— Сър, ти всъщност кой си? Значи ме познаваш? Вярно, и на мен ми се струва, че те познавам, но нищо определено не се сещам.
— Спомни си за Ляно Естакадо!
— Какво, кога и къде?
— Когато бяхме пленени от апачите.
— Ние! Кого имаш предвид?
— Ние команчите!
— Какво? Как? Ти да не си от команчите!?
— Тогава бях, но не и сега.
— А не каза ли току-що, че нямало от какво повече да се боиш?
— Точно така! Не е възможно да си приятел на враговете ми, защото навремето ти открадна пушките на Олд Шетърхенд и беше доста близък с генерала. Освен това във фермата на Харбър научих от каубоя Бел, че пак си имал неприятна разправия с Винету и Олд Шетърхенд. Затова толкова се зарадвах, че те срещнах тъй неочаквано.
— Well! Дотук добре, обаче…
— Та спомни си де! — прекъсна го бившият команч. — Като индианец тогава имах червеникав цвят на кожата, тъй че…
— All devils! Червеникав цвят на кожата? Сега се сетих! Май че си някогашният жрец на команчите, а?
— Разбира се.
— Как е възможно! Жрец, който, както разбирам сега, е всъщност бледолик! Интересно, много интересно! Ще трябва всичко да ми разкажеш! Ето тук ще спрем, защото това е такова приключение, каквото рядко се среща!
— Благодаря, мистър Кътър, много благодаря! Но не бива да се бавя, трябва да продължа, обаче се надявам, че пак ще се видим. Не мога да не ти кажа, че днешният ден е най-щастливият в живота ми, защото виждам, че в ръцете ти са попаднали хора, които, ако зависеше от мен, още начаса щях да пречукам. Пази ги добре!
По време на този разговор внимателно огледах другия ездач. Това беше жена му и то без булото, с което във фермата на Харбър бе крила лицето си. Вярно, че беше облечена като мъж, но все пак я познах. Пред мен бе същата висока широкоплещеста фигура както навремето в Каам-кулано. Това бе същото тъмнокафяво силно набръчкано и ужасно изпито лице с почти кавказки черти и с безутешни безизразни очи, в които припламваха онези безумни пламъчета, навели ме веднага на мисълта, че тя е умопобъркана. Жената седеше на коня по мъжки, здраво и сигурно като опитна ездачка. Тя насочи жребеца си към нас. Неволно бяхме образували около жреца полукръг, в единия край на който тя се озова при последните думи на мъжа си. Там тя спря, без да каже нещо и зарея невиждащия си поглед нейде в пространството. Очите ми потърсиха Апаначка. Той седеше на коня си съвсем неподвижно като статуя. Изглежда, за него не съществуваше никой друг освен жената, която досега бе смятал за своя майка. Но въпреки всичко той не направи и най-малкия опит да се приближи до нея.
С видимо неудовлетворение жрецът наблюдаваше приближаването на жена си. Но пълната й безучастност го успокои. Той отново се обърна към Олд Уобъл:
— Както вече споменах, трябва да продължа по пътя си, но щом пак се срещнем, ще разбереш защо тъй страшно се радвам, че си пленил тези негодяи. Какво ще стане с тях?
— Ще видим — отговори Стария. — Твърде малко те познавам, за да ти отговоря на този въпрос.
— Well! И така съм доволен, защото ми се струва, че няма да се церемониш много-много с тях. Те заслужават смърт, само смърт. Казвам ти, едва ли можеш да извършиш по-голям грях от онзи, ако решиш да ги оставиш живи. За радостта да ги видя тук вързани давам десет години от живота си. Каква наслада за очите ми! Мистър Кътър, разрешаваш ли да ги поогледам малко по-добре?
— Защо не? Гледай ги колкото искаш!
Жрецът смуши коня си, за да се приближи до самия осаг, изсмя се в лицето му и каза:
— Това е Мато Шако, който дълги години напразно се мъчеше да ни открие! Нищожество! Ти да заловиш такива хора, каквито бяхме ние двамата и каквито сме и до ден-днешен! Оказа се, че за тази цел мизерното ти мозъче не е дорасло! Но онова навремето беше великолепен номер, нали? Да купиш толкова много кожи и то тъй евтино, това навярно не се е удало повече на никой друг!
Вождът не отговори нито дума, но мускулите на ръцете му изпъкнаха, лицето му потъмня, а очите му със заплашителен и мрачен израз се впиха в неговия противник.
— Убиец! Крадец! — изскърца през зъби Мато Шако. — Ако ръцете ми бяха свободни, щях да те удуша.
— Вярвам ти и още как! Дано сам се задавиш в злобата си!
После се обърна към Тресков:
— А това сигурно е фамозният полицай, за който каубоят ми каза, че седял в стаята, нали? Глупак! Всъщност за какво душиш тук наоколо? Смешен и напразен труд! Само след няколко седмици за всичко ще има давност. Затова ние ще се върнем. Толкова ли не загряваш?
— Нека първо изминат тези седмици! — отвърна му Тресков. — Доста прибързано се появяваш на сцената, мосю Тибо.