— От Олд Уобъл разбрах, че си бил и нещо като хирург. Погрижи се за него!
— Това негово желание ли е?
— Да.
— А ти наистина ли очакваш от мен да се смиля над него? Въпреки че ме е обрекъл на смърт?
— Да. Може би после ще си промени решението и ще те пусне да си отидеш.
— Хубаво! Чувам, че той е най-прекрасният човек, какъвто може да има. Може би, именно «може би», ще ме пусне да си отида! Нима не разбираш какво изрече с тези думи! Една безподобна глупост, едно безпримерно безсрамие са те! Нима съвсем не забеляза, че преди малко всички ние можехме да препуснем и да изчезнем, стига само да имахме такова желание? Нима наистина мислиш, че сме овце, които можете да мъкнете със себе си накъдето поискате и да им теглите ножа, когато ви е угодно? Ами ако кажа, че ще помогна на Стария само в случай, че ни освободите?
— Разбира се, ние няма да се съгласим с това!
— Ами ако поставя условието да не бъда убит, а да се отнесете към мен също като към моите спътници?
— Може би ще е възможно да се поговори с него по този въпрос!
— Може би! Нима едно «може би» ми върши работа?
— Well! Да отида ли при него да го попитам?
— Да.
Той преговаря доста време с Олд Уобъл, после се върна и ме уведоми:
— Твърдоглав е. Държи на своето, че трябва да умреш. Предпочита да търпи болките. Твърде много злоба се е събрала у него срещу теб.
Това се видя на моите спътници прекалено. Не бяха смятали, че е възможно да получим такъв отговор. Започнаха да се надпреварват в употребата на всякакви други, но само не и на любезни изрази.
— Нищо не мога да променя! — обади се Реди. — Разбира се, при това положение няма да се заемеш с него, нали мистър Шетърхенд?
— Защо не? Преди малко ти каза, че и той бил човек. Но сбърка. Правилното е аз да кажа за себе си: аз също съм човек и ще постъпя човешки. И тъй ще забравя всичко друго и в моите очи той ще бъде само едно страдащо същество. Ела!
Другарите ми се опитаха да ме спрат. Тресков направо ми се скара. В крайна сметка ги оставих да мислят и говорят каквото си искат, развързаха ме от коня и се отправих към Кътър. Той затвори очи, за да не ме гледа. Разбира се, ремъкът на китките ми също беше отстранен. Ръката на Стария имаше двойно счупване и при неговата възраст това нараняване бе много опасно и почти неизлечимо.
Кътър взе да реди проклятие след проклятие и се закле ужасно да си отмъсти на Апаначка.
— Ти действително не бива да бъдеш причисляван към човешкия род! — прекъснах го аз. — Толкова ли нямаш разум, та не можеш да проумееш, че за всички твои беди сам си си виновен?
— Не, за това наистина не ми достига! — подигра ме той.
— Ако не беше предизвикал команча, той нямаше да те свали от коня. И ръката ти щеше да е здрава, ако не ми беше взел пушките.
— Какво общо имат пушките със счупената ми ръка?
— Съвсем ясно видях как те събориха от коня. Ти беше преметнал пушките през рамо. При падането на земята ръката ти попадна между тях и те изиграха ролята на два лоста. Оттам дойде и двойното счупване на костта. Ако не беше посегнал на собствеността ми, щеше да се изправиш на крака здрав и читав.
— Говориш така само за да ме ядосаш! Pshaw! Сега пак ще те вържат и тръгваме към реката. Проклет да бъде непознатият с жена си! Ако двамата не се бяха появили, всичко това нямаше да се случи! И нека ми разправят още, че имало някакво провидение и някакъв си Бог, след като не може да пази по-добре чадата си!
Значи дори и сега този ужасен човек не се въздържа да отрича Бога или по-скоро да богохулства! Доброволно се оставих пак да ме вържат, макар че имах чудесна възможност да избягам. Докато стоях при стария Уобъл, бях напълно свободен. Пушките ми лежаха наблизо на земята, а враният ми жребец ме очакваше. Нямаше да ми отнеме повече от половин минута да грабна оръжията си, да се метна на коня и да изчезна. Ами след това? Щях да тръгна по дирите на отряда, за да освободя спътниците си през нощта. Но трамповете можеха да очакват подобен ход и щяха да ги охраняват с удесеторено внимание. А засега те нищо не подозираха и затова тази нощ освобождаването ни с помощта на Колма Пуши сигурно щеше да стане значително по-лесно. Ето защо оставих неизползван този удобен случай за бягство.
Апаначка се намираше до индианката и се опитваше да разговаря с нея, но без какъвто и да било успех. Наблизо бе спрял с коня си Тибо и ги наблюдаваше със сдържан гняв. Не се осмеляваше да попречи на команча. Урокът, който му бях дал, не беше останал без резултат. Дори когато се присъединих към тях, той не каза нито дума, но се приближи още повече. Заслушах се. Апаначка не можеше да изтръгне от Тибо вете нищо друго, освен обичайните думи, които тя повтаряше.