— Духът й я е напуснал и не иска да се върне! — оплака ми се той. — Синът не може да разговаря с майка си. Тя не го разбира!
— Позволи ми да опитам дали душата й не може да бъде повикана обратно! — помолих го аз и накарах коня си да се приближи откъм другата й страна.
— Не, не! — извика Тибо. — Олд Шетърхенд няма право да говори с нея. Няма да разреша!
— Ще разрешиш! — срязах го със заплашителен тон. — Апаначка, наблюдавай го и при най-малкото застрашително движение го събори от коня, но така, че да си счупи и ръцете, и краката! Ще ти помагам!
— Моят брат Шетърхенд може да разчита на мен — отвърна Апаначка. — Нека говори с жената, а ако белият жрец помръдне дори едната си ръка, в следващия миг ще бъде труп, отъпкан от копитата на коня ми!
Той приближи жребеца си до Тибо и зае бдителна и заплашителна поза.
— Днес беше ли в Каам-кулано? — попитах жената. Тя поклати глава и ме погледна с толкова празни и безизразни очи, че от този поглед буквално ме заболя сърцето. Дори празнотата в човешките очи може да бъде затрогваща.
— Имаш ли си во-ушингва (Съпруг)? — продължих да питам. Тя отново поклати отрицателно глава.
— Къде е твоят тхайо (Момче.)? Същото поклащане.
— Виждала ли си твоята кокхе (По-възрастна сестра.)?
Съвсем същото механично поклащане на главата ме убеди, че в момента до съзнанието й не достигаха въпросите, засягащи живота й сред команчите. Направих друг опит.
— Ти познаваше ли Вава Икветзи-па?
— И…квет…зи…па? — промълви тя.
— Да. И… квет… зи… па? повторих аз, като наблягах на всяка сричка.
Тогава тя ми отговори макар и като в унес:
— Икветзи-па е моят Вава.
Значи предположението ми беше вярно. Тя беше сестра на Падре Дитерико.
— Познаваш ли Техуа? Те-ху-а!
— Техуа беше И-кокхе (Моята по-възрастна сестра).
— А коя е Токбела? Ток-бе-ла?
— Токбела нуу (Токбела съм аз.)
Вниманието и се изостри. Думите, засягащи нейното детство и нейната младост, й направиха впечатление. Духът й се завърна във времето преди настъпването на нейната лудост и напразно затърси светлина в царящия мрак. Тъкмо в това се състоеше умопомрачението й. Щом до слуха й достигнаха звуци от онова време, духът й изплува от дълбините на забравата. Това бе лесно разбираемо. Погледът й не беше вече тъй празен и безизразен. Започна да се изпълва с живот. Тъй като се канехме да тръгваме на път, времето ми бе извънредно скъпо. Затова незабавно й зададох въпроса, който засега бе най-важен за мен:
— Познаваш ли мистър Бендър?
— Бендър… Бендър… Бендър… — повтори тя и по лицето й се плъзна приветлива усмивка.
— Или мисис Бендър?
— Бендър…Бендър…! — продължи да повтаря тя, при което погледът й все повече се оживяваше, усмивката й ставаше по-ведра, а гласът й все по-ясен и по-сигурен.
— Може би Токбела Бендър?
— Токбела… Бендър… не съм аз!
В този момент тя ме гледаше с бистър поглед и пълно съзнание.
— Или Техуа Бендър?
При тези думи тя радостно плесна с ръце, сякаш бе намерила нещо отдавна търсено и почти с блажена усмивка ми отговори:
— Техуа е мисис Бендър, да, мисис Бендър е!
— Мисис Бендър има ли дете?
— Две деца!
— Момичета?
— И двете деца са момчета. Токбела ги носи на ръце.
— А ти как наричаш децата? Нали имат имена!
— Казват се Лио и Фред.
— Колко са големи?
— Фред толкоз, а Лио толкоз!
Тя посочи с длани, колко високи били децата, пресметнато от седлото на коня. Успехът, постигнат с моите въпроси, бе надхвърлил всичките ми очаквания. Видях, че Тибо бе вперил в мен очи с едва сдържана ярост, също като кръвожаден хищник, приготвил се да се нахвърли върху плячката си. Обаче Апаначка бдеше!
За съжаление самият той стана причина преждевременно да се сложи край на въпросите ми. Загрижеността му за жената, която смяташе за своя майка, го подтикна да ме прекъсне, а малко след това бях принуден да установя, че лицето на клетата индианка отново прие същия безутешен, лишен от всякакъв живот израз, какъвто имаше преди разговора си с мен.
Държейки Тибо така внимателно под око, Апаначка се приближи до мен и ме попита:
— Скоро белият жрец ще иска да се раздели с трамповете. Ще отведе жената със себе си. Не може ли да я вземем с нас?
— Не.
— Уф! Защо да не може?
— Нека първо Апаначка ми каже, защо желае тя да остане при нас!