— Защото ми е майка.
— Не ти е майка.
— Дори наистина да не е, тя все пак ме обичаше и се грижеше за мен като за собствено дете.
— Добре. Но нима воините на команчите, а още повече вождовете им, имат обичая да вземат със себе си жените или майките си, когато им предстоят дълги дни път и предварително знаят, че ще трябва да преодолеят не една и две опасности?
— Не.
— Защо тогава Апаначка желае тази жена да е до него? Предполагам, че той има някаква особена причина.
— Има такава причина. Тя не бива да остава при бледоликия, който дълги години се представяше за червенокож мъж и така измами воините на наиините. Ами къде ще заведе белият жрец жената? Пуснем ли я да замине с него, вече никога няма да видя тази, която смятах за своя майка!
— Апаначка се лъже, той ще я види!
— Кога?
— Може би съвсем скоро. Нека моят брат Апаначка премисли всичко! Белият жрец няма да иска да я пусне. Трамповете няма да я вземат със себе си, а ние сме пленени. А ако тя тръгне с Тибо така, тези проблеми ще отпаднат и скоро ти пак ще я видиш.
— Но това пътуване е тежко, а Тибо така няма да бъде към нея добър и мил!
— Той не е бил такъв и в Каам-кулано, значи тя му е свикнала. Впрочем нейният дух рядко се завръща в нея и тя няма да съзнава, че жрецът не се държи любезно. А освен това, изглежда, Тибо така е предприел продължителното си пътуване с някаква цел, за която присъствието й е необходимо. Следователно той ще се държи към нея дотолкова внимателно и грижливо, че тя да не пострада. И тъй, нека моят брат Апаначка я остави да язди с него! Това е най-добрият съвет, който мога да му дам.
— Щом моят брат Шетърхенд мисли така, тъй да бъде! Той винаги знае кое е полезно за приятелите му.
Междувременно бяха вдигнали Олд Уобъл на коня му, а в този момент и Тибо така отново се метна на седлото. Той смуши коня си и се приближи до Стария, за да се сбогува.
— Мистър Кътър, приеми благодарностите ми, че тъй енергично се застъпи за мен! — каза той. — Ние пак ще се видим и тогава ще имаш възможност да разбереш…
— Бъди така добър да млъкнеш! — прекъсна го Стария. — Дяволът те изпречи на пътя ми, ако изобщо съществува някакъв дявол, в което хич не вярвам. Заради теб си счупих ръката като кибритена клечка, и ако дяволът, а само заради теб много ми се иска да го има, реши да те сложи да вриш в катрана за няколко милиона години, тогава ще призная, че сред всички зли духове едва ли има друг, който да постъпва с повече ум и разбиране от него.
— Съжалявам за ръката ти, мистър Кътър. Дано заздравее бързо и добре. Та ти държиш в ръцете си най-хубавите пластири за рани.
— Какво имаш предвид?
— Негодниците, които са твои пленници. Слагай си всеки ден по един такъв пластир и самият ти съвсем скоро ще оздравееш.
— Това навярно означава всеки ден да застрелвам по някой от тях? Well! Съветът ти е добър и може би ще го последвам. Но най-голямо удоволствие ще ми достави, ако благоволиш да бъдеш първият пластир. Това е ясно. А сега се омитай и не ми се мяркай повече пред очите!
При тези думи жрецът подигравателно се изсмя и отвърна:
— Нека не избързваме, стари Уобъл! И аз никак не държа отново да се срещам с такъв подлец като теб, но ако все пак някой път, естествено съвсем против волята ми, това се случи, тогава ще те посрещна не по-малко дружелюбно, отколкото се сбогуваш сега с мен. Върви в пъкъла!
— Проклет негодник! Пратете му някой куршум! — изрева Стария.
Никому не мина през ума подобно нещо. Последван от жена си, Тибо необезпокоявано насочи коня си наляво, в същата посока, в която яздеше, преди да се срещнем.
— Дали наистина пак ще го видим? — промълви Апаначка като на себе си.
— Непременно — отговорих му.
— Моят бял брат действително ли има толкова сигурни основания, за да мисли така?
— Да.
Винету, който в момента се намираше до нас, чу въпроса на команча, както и отговора ми и добави:
— Ще стане тъй, както казва Олд Шетърхенд. Има неща, които не можеш предварително да знаеш с подробности, но затова пък ги предчувстваш с толкова по-голяма сигурност. Подобно предчувствие има и той сега, имам го и аз!
Пушките ми, допринесли за злополуката на Олд Уобъл, бяха дадени на двама от трамповете да ги носят. Аз трябваше отново да застана начело на колоната и скоро се добрахме до реката, където слязохме от седлата. Докато неколцина от трамповете се заеха да търсят удобен брод, отново ме свалиха от коня, за да превържа стария Уобъл. Това отне доста време и не мога да се похваля, че извърших работата си с кой знае каква нежност. Често старият каубой изреваваше от болки и ме обсипваше с ругатни и такива изрази, които ми е невъзможно да предам.