Когато свърших с него и пак седях на коня, трамповете бяха намерили брод. Прехвърлихме реката и по отсрещния бряг тръгнахме надолу по течението докато стигнахме мястото, където двата ръкава се сливаха. Следвайки завоя на Саут Форк поехме на запад-северозапад през споменатата от Колма Пуши прерия.
Тя не беше равна, а образуваше леко наклонен терен, просечен тук-там от падини. Подобно на парк, прерията беше осеяна с островчета от храсти, подредени в сравнително права линия. Наоколо имаше доста диви пуйки, от които лека-полека трамповете убиха половин дузина. Но как! То беше такава левашка стрелба!
Късно следобед видяхме точно пред нас да изплува някакъв хълм. Сигурно бе онзи хълм, в чието подножие се намираха изворите, от които трябваше да намеря най-северния. И тъй на първо време се насочих повече на дясно, и едва после, когато възвишението се изпречи пред нас точно на юг, отново свърнах на ляво. Така сигурно щяхме да се натъкнем най-напред на вече споменатия извор. Любопитен бях да разбера дали щяха да се потвърдят думите на Колма Пуши, че разположението на това място и околността са подходящи за целта ни.
Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно виждахме, че възвишението е покрито с гора и на няколко места тази гора се спускаше доста ниско, стигайки недалеч от нас. Вече започна да се смрачава, когато наближихме едно поточе. В галоп потеглихме срещу течението му, за да стигнем до извора преди спускането на мрака. Добрахме се до целта си тъкмо когато взе да гасне и последният дневен светлик. За мен това беше добре дошло, защото в случай че тук не се харесаше на трамповете, в нощната тъма нямаше вече как да тръгнат да търсят друго място.
Не бях съвсем сигурен дали се намирахме при споменатия от Колма Пуши извор, но си мислех, че все пак трябва да е той. Водата извираше между куп безредно разхвърляни камъни, покрити с мъх, и то на малка тревиста поляна, разделена от храстите и дърветата на три части. Взети заедно тези части предлагаха място колкото за всички нас и конете ни, но нито педя повече, което изключително много утежняваше охраняването ни. Това можеше само много да ни радва. Но докато слизаше от коня Олд Уобъл, комуто не убегна споменатото неблагоприятно обстоятелство, недоволно промърмори:
— Туй място не ми харесва за лагеруване. Ако не беше вече толкоз тъмно щяхме да продължим, докато намерим нещо по-подходящо.
— Защо не ти харесва? — попита Реди.
— Заради пленниците. Та кой ще ги охранява? Тук се нуждаем от трима пазачи наведнъж!
— Pshaw! Ами за какво са ремъците? Давай да сваляме пленниците от конете! Легнат ли на земята, ще са ни съвсем сигурно в ръцете!
— Но нали ще трябва да ги разделим на три. Поляната е преградена на три части!
— Ще съберем всички пленници в средната част, а другите две ще останат за нас.
— Ами конете?
— Ще ги отведем в откритата прерия, където ще ги спънем. Тогава за тях ще е необходим само един пазач и още един за пленниците.
— Да, но ако запалим два огъня!
— И това не е нужно! Веднага ще разбереш, че съм прав! Свалиха ни от конете, отново ни вързаха и ни завлякоха в средната част от полянката. После там, където трите й части се срещаха. Реди накара хората си да запалят голям огън, който наистина осветяваше всичките части. Много доволен от взетите мерки, той попита стария У объл:
— Е, бях ли прав, или не? Както виждаш, достатъчен е един-единствен човек, за да охранява негодниците. Повече от това не можеш да искаш.
Стария промърмори нещо неразбираемо под носа си и по изражението му пролича, че остана доволен. А аз? Е, и аз бях доволен, навярно по-доволен и от него, защото бивакът изобщо не можеше да бъде по-подходящ за нашите цели, още повече при начина, по който Реди разпредели хора и животни.
Поставиха ме в средата на малката полянка, но аз незабавно се претърколих към края й. Същата маневра бе предприета и от Винету, а за наша радост трамповете изобщо не й обърнаха внимание. Лежахме с глави към храсталаците и то си бяхме избрали такова място, където те не растяха тъй нагъсто и вероятно на Колма Пуши нямаше да му е трудно да пропълзи между тях до нас. Свободното пространство бе твърде ограничено. Всички мои спътници лежаха около мен толкова нагъсто, че не само се допирахме един до друг, а можехме и тихо да разговаряме.
Скоро въздухът се изпълни с аромата на печени пуйки. Трамповете ядяха на воля, но… на нас не дадоха и залък.
— Тези негодници са налягали толкова нагъсто, че човек изобщо не може да мине между тях, за да им даде да се наплюскат — рече Олд Уобъл. — Нека чакат до сутринта, когато се развидели. Няма да умрат дотогава от глад и жажда. Това е ясно!