— Страхливец — отвръща Атридът.
— Знаеш, че не е. В тая безумна война нямаше по-храбър мъж от Хектор, сина Приамов. Той жалее.
— За кого? — засмива се Менелай. — За себе си ли? Часовете на живота му могат да се преброят на пръсти. — Той посочва ахейските орди, които връхлитат Троя от всички посоки.
Елена също поглежда натам.
— Смяташ ли, че тая атака ще успее, съпруже? Струва ми се некоординирана. И няма обсадни машини.
Спартанският цар изсумтява.
— Да, навярно брат ми прекалено набързо ги е повел в настъпление — никакъв ред не спазват. Обаче ако сега атаката се провали, утре ще успее. Илион е обречен.
— Така изглежда — прошепва Елена. — Но той винаги е бил обречен, нали? Не, Хектор жалее за своя убит син Скамандър и за края на войната с боговете, в която можеше да отмъсти за детето.
— Войната си е чиста лудост — изръмжава Менелай. — Боговете щяха да ни погубят или прогонят от земята, точно както са похитили семействата ни в родината.
— Вярваш ли на Агамемнон? — пита Елена. — Че всички са изчезнали?
— Вярвам, че така са му казали Посейдон, Хера и Атина — че боговете ще върнат нашите роднини, приятели, роби и всички останали, когато опожарим Илион.
— Нима даже безсмъртните богове са способни да извършат такова нещо, съпруже? Да отвлекат всички хора от нашия свят?
— Сигурно — отвръща мъжът й. — Брат ми не лъже. Боговете му казали, че това е тяхно дело, и ето, нашите градове са опустели! Разговарях и с другите, които са плавали с него. Всички хора от стопанствата и къщите в Пелопонес са… Шшт, някой идва.
Той разритва въглените, изправя се, скрива Елена в най-тъмните сенки на разрушената стена и застава до отвора към витото стълбище, вдигнал острия си меч.
Ада чува тътренето на сандали по стъпалата.
На площадката излиза мъж, когото не познава. Носи ахейски пехотински доспехи и наметало, ала изглежда слаб и мекушав, различен от всички воини, които е виждала под торинския саван.
Менелай скача, притиска го така, че да не може да вдигне ръце, и опира острието на меча в гърлото му, готов с едно движение да го пререже.
— Не! — извиква Елена.
Атридът замръзва.
— Това е моят приятел Хок-ън-бе-рииии.
Менелай изчаква секунда напрегнат и намръщен: като че ли се готви да пререже гърлото на непознатия, ала после изтегля меча му от ножницата и го захвърля настрани. След това го блъсва на площадката и почти го възсяда.
— Хокънбери ли? Синът Дуейнов? — изсумтява той. — Много пъти съм те виждал с Ахил и Хектор. Ти дойде с механичните същества.
„Хокънбери ли?“ — мисли си Ада. Никога не е чувала такова име в торинския разказ.
— Не — възразява новодошлият, докато разтрива гърлото и ожуленото си голо коляно. — Тук съм от дълги години, но допреди девет месеца, когато започна войната с боговете, само наблюдавах.
— Ти си приятел на оня кучеебец Ахил — изръмжава Менелай. — Ти си слуга на моя враг Хектор, чиято гибел се подпечатва днес. Както и твоята…
— Не! — пак вика Елена и хваща ръката на мъжа си. — Хок-ън-бе-рииии е любимец на боговете. И мой приятел. Тъкмо той ми каза за тая кула. Спомни си, че той отнасяше Ахил в невидимост — използваше медальона на шията си, за да пътува като самите богове.
— Спомням си — казва спартанецът. — Обаче приятелят на Ахил и Хектор не е мой приятел. Той ни е открил. Ще съобщи на троянците къде се крием. Трябва да умре.
— Не — за трети път отсича Елена. Белите й пръсти изглеждат мънички върху загорялата космата ръка на Менелай. — Хок-ън-бе-рииии е изходът от нашия проблем, съпруже.
Атридът неразбиращо свъсва вежди.
Елена посочва битката зад стените. Стрелците изстрелват смъртоносни залпове от стотици — не, хиляди — стрели. Ахейците атакуват стената със стълби, после отстъпват. Последните троянски защитници пред стената храбро се сражават от своята страна на коловете и рововете — ахейските колесници се разбиват, дървото се цепи, конете цвилят в нощта, с пронизани от острите колове кореми — и даже боговете, които са на ахейска страна, Атина, Хера и Посейдон, се оттеглят под свирепите контранастъпления на главните протроянски богове Арес и Аполон. Лилавите енергийни стрели на сребролъкия се сипят сред ахейците и техните безсмъртни съюзници, повалят мъже и коне като фиданки под брадва.
— Не разбирам — изсумтява Менелай. — С какво може да ни помогне тоя мършав копелдак? Мечът му изобщо няма острие.
Без да пуска ръката на мъжа си, Елена грациозно прикляка и повдига тежкия златен медальон, окачен на шията на Хокънбери.