— Хок-ън-бе-рииии може мигом да ни пренесе при брат ти, скъпи съпруже. Той е нашето бягство, нашият единствен изход от Илион.
Очевидно най-сетне разбрал, Атридът примижава.
— Дръпни се! Ще му прережа гърлото и ще му вземем вълшебния медальон.
— Само аз мога да го използвам — тихо казва Хокънбери. — Даже моравеките със своята модерна инженерна наука не успяха да го възпроизведат, нито да го накарат да работи за тях. Телепортаторният медальон е предназначен за моите мозъчни вълни и ДНК.
— Вярно е — почти шепнешком потвърждава Елена. — Тъкмо затова Хектор и Ахил винаги държаха за ръка Хок-ън-бе-рииии, когато пътуваха с помощта на божествената магия.
— Ставай — заповядва Менелай.
Хокънбери се изправя. Спартанският цар не е висок като брат си, нито широкоплещест вол като Одисей или Аякс, обаче е почти божествен с мускулната си маса в сравнение с тоя слаботелесен мъж с увиснало шкембенце.
— Заведи ни при братовата ми шатра на пясъка, сине Дуейнов — нарежда ахеецът.
Хокънбери поклаща глава.
— От няколко месеца не съм използвал телепортаторния медальон, Атриде. Моравеките ми обясниха, че боговете могат да ме проследяват в нещо, наречено Планково пространство в матрицата на Калаби-Яу — проследяват ме в празнотата, през която пътуват боговете. Аз ги предадох и те ще ме убият, ако пак се телепортирам.
Менелай се усмихва, вдига меча и боцва с острия връх шкембето на Хокънбери. През туниката потича кръв.
— Ако не го направиш, аз ще те убия веднага, свински задник такъв. Бавно ще те изкормям, докато не умреш.
Елена слага ръка на рамото на Хокънбери.
— Погледни сражението зад стената, приятелю. Тая нощ всички богове са заети с кръвопролитие. Ето, виж как Атина отстъпва със своите фурии! Виж как могъщият Аполон сее смърт в оттеглящите се гръцки редици от колесницата си. Никой няма да те забележи, ако се телепортираш, Хокънбери.
Мекушавият наглед мъж прехапва долната си устна и пак се вторачва в битката — троянските защитници очевидно имат превес и през тайните изходи и вратите около Скейските порти се изсипват още воини — Ада вижда Хектор, който най-после е дошъл да поведе елитните си бойци.
— Добре — съгласява се Хокънбери. — Обаче мога да ви телепортирам само един по един.
— Ще ни пренесеш двамата едновременно — изсумтява Менелай.
Дребният мъж поклаща глава.
— Не мога. Не знам защо, но медальонът ми позволява да телепортирам само по още един човек, с когото съм в допир. Щом си ме спомняш с Ахил и Хектор, ще си спомниш също, че винаги първо телепортирах единия и след няколко секунди се връщах за другия.
— Вярно е, съпруже — потвърждава хубавицата. — Лично съм го виждала.
— Тогава първо пренеси Елена — нарежда Атридът. — При Агамемноновата шатра на плажа, където са изтеглени черните кораби. — От улицата под тях се разнасят викове и тримата се отдръпват от ръба на разрушената площадка.
Елена се засмива.
— Скъпи Менелае, съпруже, не мога да отида първа. Аз съм най-мразената жена в паметта на аргивците и ахейците. Даже през няколкото секунди, които ще са нужни на моя приятел Хок-ън-бе-рииии да се върне тук и да те пренесе, Агамемноновите стражи или другите гърци ще ме познаят и ще ме нанижат на десетки копия. Ти трябва да отидеш пръв. Нямам друг защитник освен теб.
Той кимва и хваща Хокънбери за голото гърло.
— Използвай медальона си… веднага.
— Ще ме оставиш ли жив, ако го сторя? — пита Хокънбери, преди да докосне златния кръг. — Ще ме пуснеш ли?
— Естествено — изсумтява Менелай, ала даже Ада вижда погледа, който хвърля на Елена.
— Имаш думата ми, че моят съпруг няма да ти стори зло — обещава хубавицата. — Хайде, бързо се телепортирай. Струва ми се, че чувам стъпки по стълбището.
Хокънбери стиска златния медальон, затваря очи, завърта нещо на повърхността му и двамата със спартанския цар изчезват с тихо изплющяване на нахлуващ въздух.
Ада остава сама с Елена Троянска на разрушената площадка. Вятърът се усилва, тихо засвирва сред зидарията и донася виковете на отстъпващите гърци и преследващите ги троянци от осветеното с факли поле. Хората в града триумфират.
Хокънбери отново се появява и докосва Елена по лакътя.
— Твой ред е. Имаше право, че никой бог не ме проследи. Тая нощ всичко е в хаос. — И кимва към небето, изпълнено с пикиращи колесници и енергийни мълнии.
Поколебава се, преди да докосне медальона си.
— Сигурна ли си, че Менелай няма да ми стори зло, когато те пренеса при него?
— Да — прошепва тя. Изглежда почти разсеяна, сякаш се вслушва в стъпките на стълбището.