— Да се приближим — предложи тя.
— Войниксите… — започна Харман.
— По балона няма войникси и ще трябва да скочат от кулата — възрази Хана. — Можем да се спуснем чак до самия балон и те не могат да ни достигнат.
— Могат да вземат разстоянието за нула време… — присъедини се Петър.
— Съмнявам се — прекъсна го Хана. — Нещо им пречи да се катерят по стъклото.
— Това е нелепо — заяви младежът.
— Чакай — възкликна Харман. — Може и да не е толкова невероятно. — И им разказа за трактора, с който преди десет месеца Сави ги бе закарала с Деймън в Средиземноморския басейн. — Горната част на машината беше като стъкло, матова отвън, но прозрачна отвътре. Само че нищо не можеше да се задържи за нея. Нито дъжд, нито даже войниксите, когато се опитаха да скочат върху трактора в Ерусалим. Сави каза, че точно върху стъклото имало някакво силово поле, което не позволявало триене. Обаче не си спомням дали го нарече бъкистъкло.
— Да се приближим — повтори Хана.
На шест-седем метра от балона Харман видя входа. Ако не бе ходил на острова на Просперо, където шлюзът на орбиталния град и входът на булаторията действаха със същата технология, изобщо нямаше да го забележи. Едва различимият правоъгълник в края на продълговатия балон беше малко по-светлозелен. Той разказа на двамата си спътници за „полупропускливите мембрани“, както ги наричаше Сави.
— Ами ако това не е от ония полуедикакво си мембрани? — усъмни се Петър. — Ако е просто зрителна измама?
— Е, значи ще се разбием — призна Харман, завъртя омни-щурвала и скутерът се плъзна напред.
Полупропускливата молекулярна мембрана се оказа достатъчно пропусклива, правоъгълникът се втвърди зад тях, Харман приземи скутера върху металния под сред разглобени части от подобни машини и тримата, без да губят време, преместиха Одисей-Никой върху носилката, и го изнесоха от гаража. Хана вървеше отпред, Харман отзад, Петър ги охраняваше. Навлязоха в зеления спирален лабиринт, минаха по няколко коридора, изкачиха се по неподвижни ескалатори и се запътиха към балона, пълен с кристални ковчези, където Сави им бе казала, че двамата с Одисей прекарват дългия си криосън.
След няколко минути Харман се впечатли не само от паметта на Хана — тя не се поколебаваше, когато стигаха до поредното разклонение на коридорите и стълбищата — но и от силата й. Слабата млада жена изобщо не се задъхваше, ала той с радост би си починал. Одисей-Никой не беше висок, но бе тежък. Усети се, че поглежда гърдите на неподвижния грък, за да се увери, че още диша. Дишаше… ала едва-едва.
Стигнаха до главната спирала, издигаща се около кулата на моста, спряха и Петър вдигна лъка си.
Десетки войникси висяха от металния мост и очевидно ги наблюдаваха с безоките си коруби.
— Те не ни виждат — заяви Хана. — Мехурът е тъмен отвън.
— Не, според мен могат — противопостави се Харман. — Сави каза, че инфрачервените рецептори в качулките им виждат на триста и шейсет градуса… инфрачервен е оня обхват на светлината, който е по-скоро топлинен, отколкото зрителен, нашите очи не виждат в него… и имам чувството, че ни гледат през матовото бъкистъкло.
Продължиха още трийсет крачки по заобления коридор — войниксите се въртяха, за да следят напредването им. Не щеш ли пет-шест от тежките същества скочиха върху стъклото.
Петър вдигна лъка си. Харман беше сигурен, че войниксите ще пробият прозрачната материя, ала те с едва доловимо тупване се строполиха върху дебелото само няколко милиметра силово поле и се плъзнаха по него. Тримата пътешественици се намираха в участък от коридора, в който подът бе почти прозрачен — смущаващо усещане, но поне Харман и Хана го бяха виждали и по-рано и бяха убедени, че подът ще ги издържи. Петър обаче час по час поглеждаше към краката си, сякаш всеки момент щеше да пропадне.
Прекосиха най-голямото помещение — Сави го беше нарекла музей — и влязоха в дългия тунел с кристалните ковчези. Тук бъкистъклото бе почти съвсем матово и много зелено. Това напомняше на Харман за времето — нима можеше да е било само преди година и половина? — когато беше навлязъл на километри в Атлантическия пролом и бе гледал през извисяващите се стени от вода грамадни риби, плуващи далеч над главата му. Светлината бе слаба и зелена като сега.
Оставиха носилката на пода и Хана се огледа и попита:
— В коя криоясла?
В продълговатото помещение имаше осем кристални ковчега, всички празни и мътно лъщящи. С всеки ковчег бяха свързани високи бръмчащи машини. Над металните повърхности мигаха зелени, червени и кехлибарени виртуални лампички.