— Нямам представа — призна Харман. Сави им беше разказвала с Деймън за вековния си сън в една или повече от тия ясли, ала това бе преди повече от десет месеца на влизане в Средиземноморския басейн с трактора и той не си спомняше добре подробностите. А може и да не беше имало подробности, които да запомни. — Хайде да опитаме в първия — предложи той, хвана гърка под мишниците, изчака Петър и Хана и тримата понечиха да го преместят в ковчега най-близо до витото стълбище, което, спомняше си Харман, водеше към поредния коридор.
— Ако го оставите тук, той ще умре — разнесе се тих безполов глас от мрака.
Тримата бързо пуснаха Одисей на носилката. Петър вдигна лъка си, а Харман и Хана хванаха дръжките на мечовете си. Една фигура изплува от сенките зад металните машини.
Харман моментално разбра, че това е Ариел — нали за Ариел бяха говорили Сави и Просперо, — но нямаше представа откъде го знае. Фигурата бе ниска — едва метър и половина — и не съвсем човешка. Имаше зеленикавобяла кожа, която всъщност не беше кожа — Харман виждаше през външния пласт до вътрешността, където в смарагдовозелената течност сякаш плаваха искрящи светлинки — и идеално оформено лице, толкова безполово, че напомняше на рисунките на ангели, които бе сиглирал от едни от най-старите книги в Ардис Хол. Съществото имаше дълги тънки ръце, нормални длани, освен дължината и изяществото на пръстите, и като че ли беше обуто в меки зелени пантофки. Отначало Харман си помисли, че Ариел носи дрехи — или не толкова дрехи, колкото светли, извезани с листа лиани, увиващи се около стройното тяло и вшити в плътно прилепващо трико — но после разбра, че шарките са в самата кожа, а не върху нея. Нямаше никакви полови белези.
Лицето на Ариел бе съвсем човешко — дълъг тънък нос, пълни устни, изваяни в лека усмивка, черни очи, къдрава коса, спускаща се по раменете на зеленикавобели кичури — ала въздействието на прозрачната кожа и плаващите вътре светлинки пращаше по дяволите всякаква мисъл, че стоиш пред човешко същество.
— Ти си Ариел — каза Харман. Това не беше въпрос.
Фигурата кимна и каза влудяващо тихо:
— О, виждам аз, че Сави за мен ви е говорила.
— Да. Но предполагах, че си… нематериална… нематериален… като проекцията на Просперо.
— Холограма — рече Ариел. — Не. Просперо става материален, когато пожелае, ала рядко му се иска туй. От друга страна, аз, макар мнозина дух да ме наричат отколе, обожавам телесността.
— Защо казваш, че тая ясла ще убие Одисей? — попита Хана. Бе приклекнала до гърка и търсеше пулса му. Харман си помисли, че Никой вече е мъртъв.
Ариел се приближи. Петър зяпаше прозрачната й кожа. Беше отпуснал лъка, но видът му продължаваше да е смаян и подозрителен.
— Туй са ясли, каквито използваше Сави. — Съществото посочи осемте кристални ковчега. — В тях се прекратява или забавя всякаква активност на тялото, туй е вярно, като насекомо в кехлибар или труп в лед, ала тез ясли рани не лекуват, не. Одисей векове наред държеше тук скрит своя хроноковчег. Неговите способности надхвърлят моите познания.
— Какво си ти? — изправи се Хана. — Харман ни каза, че Ариел е аватар на самоосъзнатата биосфера, но не знам какво значи това.
— Никой не знае. — Ариел направи изящен реверанс. — Ще ме последвате ли при ковчега на Одисей?
Съществото ги поведе към витото стълбище, което минаваше през тавана, но вместо да се качи, опря дясната си длан в пода и отвори скрит сегмент, под който се показа друго спирално стълбище, водещо надолу. Стъпалата бяха достатъчно широки, за да пренесат носилката, но въпреки това беше трудно да спуснат тежкия Одисей по стълбището. Петър трябваше да мине отпред при Хана и да държи гърка да не се изхлузи.
Продължиха по зелен коридор до още по-тясно помещение, пропускащо още по-малко светлина, отколкото залата с кристалните ковчези. Харман сепнато осъзна, че не се намират в един от бъкистъклените балони, а в стая от бетон и стомана, очевидно в кулата на Моста. Тук имаше само една ясла, съвсем различна от кристалните саркофази — тази машина беше по-голяма, по-тежка; по-тъмна, ониксов ковчег с прозрачно стъкло само отгоре, където трябваше да се намира лицето на човека. От него излизаха безброй кабели, маркучи, проводници и тръби, водещи до още по-голяма ониксова машина, по която нямаше абсолютно никакви скали и дисплеи. Носеше се остра миризма, която напомни на Харман за въздуха точно преди силна гръмотевична буря.
Ариел докосна една плоскост отстрани на хроноковчега и продълговатият капак със съскане се отвори. Възглавниците вътре бяха изтъркани и избелели, все още запазили отпечатъка на човек точно с ръста на Никой.