Помогнаха на младежа да слезе от машината. Ада отпра парче плат от туниката си и попи кръвта от челото му.
— Ударих си главата, когато угасна силовото поле… — изпъшка Петър. — Голям глупак съм. Трябваше да го оставя да кацне сам… Казах „ръчно управление“, когато автопилотът се изключи, след като излезе от облаците… мислех си, че мога да го управлявам… обаче не можех.
— Шшт — прекъсна го Ада. Том, Сайрис и другите й помогнаха да изправи олюляващия се младеж на крака. — Ще ни разкажеш, когато влезем вкъщи. Часовите… моля, върнете се на постовете си. Останалите, заемете се със задачите си. Лоус, вземи хора и внесете оръжието и мунициите. В багажните отделения на скутера може да има още. Пренесете всичко в главната зала.
Сайрис и Том донесоха лекарства и бинтове в салона и Петър заразказва патилата си пред най-малко трийсетина души.
Описа обсадения от войникси Голдън Гейт и срещата с Ариел.
— После в балона стана тъмно за няколко минути, бъкистъклото не пропускаше слънчева светлина, и когато пак стана прозрачно, Харман беше изчезнал.
— Къде, Петър? — Гласът на Ада не издаваше никакви чувства.
— Не знаем. Три часа претърсвахме целия комплекс с Хана и намерихме оръжието в нещо като музейна зала в балон, в който тя не беше влизала, обаче от Харман или онова зелено същество, Ариел, нямаше и следа.
— Къде е Хана? — попита Деймън.
— Остана там. — Младежът опипа бинтованата си глава. — Знаехме, че трябва да върнем скутера и колкото може повече оръжие в Ардис — колкото се може по-скоро. Ариел каза, че бил програмирал машината да лети по-бавно, отколкото на отиване — полетът отне четири часа. Ако яслата успеела да го спаси, Одисей щял да излезе от нея след три денонощия и Хана реши да остане, за да види… да види дали Никой ще оцелее. Освен това намерихме още десетки оръжия — ще трябва да се върнем със скутера — и Хана каза да я вземем тогава.
— Войниксите ще успеят ли да влязат в балоните? — попита Лоус.
Петър поклати глава и се намръщи от болка.
— Според нас не. Плъзгаха се по бъкистъклото. Няма други функциониращи изходи и входове освен полупропускливата гаражна врата, която се херметизира след излитането ми.
Деймън кимна. Спомняше си и бъкистъклото на трактора по време на пътуването им в Средиземноморския басейн със Сави, и полупропускливите мембранни врати на орбиталния остров на Просперо.
— Както и да е, Хана има поне петдесет иглени пушки — кисело се усмихна Петър. — Изнесохме ги от музея в сандъци и одеяла. Ако все пак успеят да влязат вътре, тя ще убие много войникси. А и залата, в която се намира яслата на Одисей, е скрита от останалата част от комплекса.
— Няма да пратим скутера обратно още тая вечер, нали? — попита една жена, казваше се Сейлъс. — Искам да кажа… — Тя хвърли поглед към прозорците. Навън следобедът бързо гаснеше.
— Няма — успокои я Ада. — Благодаря, Петре. Върви да си починеш. Ще докараме скутера при къщата и ще приберем оръжието и мунициите. Това може да спаси Ардис.
Всички тръгнаха да си свършат работата. Даже на моравата се водеха оживени разговори. Лоус и другите, които бяха стреляли с първите иглени пушки, донесени от Одисей, изпробваха новото оръжие — всички пушки работеха, — направиха стрелбище зад имението и започнаха да обучават останалите. Деймън ръководеше почистването на аероскутера. Когато активираха пулта, машината се съживи и увисна на по-малко от метър над земята. Шестима мъже я избутаха до къщата. Багажните отделения отзад и отстрани, където Одисей държеше копията си по време на лов за форусракоиди, наистина бяха пълни с оръжие.
Накрая, когато зимният привечерен здрач прогони светлината от небето, Деймън отиде да види Ада. Тя стоеше до пламтящата вагрянка на Хана. Той понече да я заговори и разбра, че не знае какво да каже.
— Върви. — Тя го погледна в очите. — Успех. — Целуна го по бузата и го побутна към къщата.
В снежната привечерна сивота Деймън и деветимата му другари напълниха раниците си с още стрели, храна и вода — помислиха дали да не вземат от новите иглени пистолети, но решиха да се ограничат с арбалетите и ножовете, оръжия, които познаваха — и бързо извървяха двата километра от палисадата на Ардис Хол до факс павилиона. От време на време тичаха. В тъмната гора се движеха сенки — но не видяха нито един войникс. Не се обаждаха птици — даже случайното пърхане и писукане, обичайни за дълбоката зима. Нервните мъже и жени, които охраняваха оградата на факс портала, общо двайсет, отначало ги помислиха за подранила смяна, после видимо се разочароваха, когато научиха, че цялата група ще се прехвърли. През последното денонощие никой не бе идвал или заминавал и часовите бяха видели десетки войникси да се придвижват на запад през гората. Знаеха, че ако войниксите атакуват масирано, факс павилионът ще падне, и искаха да се приберат в Ардис преди мръкване. Деймън им каза, че тая нощ в имението няма да е безопасно и че смяната може да не успее да стигне до портала преди залез-слънце, поради раздвижването на войниксите, но че през следващите няколко часа някой ще долети с аероскутера, за да види как са. Ако войниксите атакуваха павилиона и защитниците успееха да пратят човек в Ардис, скутерът щеше да докара подкрепление, по петима души на курс.