Деймън огледа групата, която беше събрал — Реймис, Кейман, Дорман, Кол, Едид, Кара, Сайман, Око и Ел — и за последен път изложи на деветимата доброволци задачата им: всеки имаше списък с трийсет факсвъзелни шифъра, подредени последователно, тъй като разстоянията нямаха значение в света на факса, и отново им обясни как трябва да обиколят и трийсетте места, преди да се върнат. Ако имаше признаци за синята ледена паяжина и многоръкия Сетебос, трябваше да огледат обстановката и да си плюят на петите. Нямаха за цел да се сражават. Ако местната общност продължаваше да живее като преди, трябваше да съобщят на човека, който я ръководи, и колкото може по-скоро да се прехвърлят в следващия възел. Даже ако се забавеха с предаването на съобщението, Деймън се надяваше всички да изпълнят задачата си за по-малко от дванайсет часа. Някои възли бяха слабо населени, само няколко къщи около павилиона, и престоите щяха да са кратки, даже още по-кратки, ако хората бяха избягали. Ако някой от куриерите не се върнеше в Ардис Хол до двайсет и четири часа, щяха да го смятат за изчезнал и да пратят някого на негово място да съобщи в неговите трийсет възела. Трябваше да се приберат рано — преди да приключат обиколката си — единствено ако получат тежки рани или узнаят нещо важно за оцеляването на общността в Ардис. В тоя случай трябваше незабавно да се прехвърлят обратно.
Сайман тревожно оглеждаше хълмовете и ливадите. Не казваше нищо, ала Деймън можеше да прочете мислите му: какъв шанс имаха да се опитат да извървят двата километра в мрака, докато войниксите дебнеха?
Деймън повика защитниците на павилиона и им обясни, че ако някой от групата се прехвърли обратно с важна новина и скутерът не е на разположение, петнайсет от тях трябва да придружат куриера до Ардис Хол. Павилионът в никакъв случай не биваше да остава без охрана.
— Някакви въпроси? — попита накрая. В гаснещата светлина обърнатите им към него лица приличаха на бели овали. Никой нямаше въпроси. — Ще се прехвърлим в реда на факс шифрите. — Деймън не губи време да им пожелава успех. Десетимата един по един се прехвърлиха — въведоха първия код от списъка си на клавиатурата върху колоната в центъра на павилиона и изчезнаха. Самият той бе взел последните трийсет шифъра, главно защото сред тях беше кратерът Париж, както и възлите, които вече бе проверил. Но когато се прехвърли, не въведе нито един от тях, а малко известния код на необитаемия тропически остров.
Там продължаваше да е ден. Лагуната беше светлосиня, водата зад рифа постепенно придобиваше по-тъмен цвят. Утринното слънце осветяваше отгоре тъмните облаци — неотдавна бе научил, че се казват „купести“ — които се трупаха високо на западния хоризонт.
Деймън се огледа, за да се увери, че е сам, съблече се, нахлузи термокожата и остави качулката да виси свободно на врата му и осмозната маска — на ремък под туниката му. После си обу панталона, туниката и обувките и прибра бельото си в раницата. Провери останалото й съдържание — ивици жълт плат, които беше нарязал в Ардис, двата примитивни чука, които бе поръчал на Реман, най-добрия ковач в имението след Хана. Намотки въже. Още стрели за арбалет.
Искаше първо да се върне в кратера Париж, но там беше нощ, а за да види каквото трябваше, имаше нужда от светлина. Знаеше, че до изгрева в Париж остават около седем часа, и бе почти убеден, че дотогава ще успее да обиколи повечето от другите си двайсет и девет възела. Някои от тях беше посетил след бягството си от кратера — Киев, Белинбад, Уланбат, Чом, имението на Ломан, Дрид, Фуего, Кейптаун Тауър, Деви, Мантуа и Сатъл Хайтс. Само Чом и Уланбат бяха обхванати от синия лед и той се надяваше, че положението не се е променило. Даже да му трябваха цели дванайсет часа, за да предупреди хората в другите градове и възли, когато се прехвърлеше в кратера Париж, вече щеше да е светло.
А кратерът Париж беше мястото, където възнамеряваше да направи каквото трябва.