Ала сега изнемогата кара могъщите му, загорели от слънцето ръце да треперят и Ахил се навежда напред, опира се на окървавените си колене точно над наколенниците. Поглежда през кристалния покрив и стени на затвореното метално стълбище и за пръв път от три дни обръща внимание на гледката.
Слънцето почти залязва и Олимп хвърля сянката си далеч по червения терен. Дупката я няма и в червеното поле долу вече не пламтят лагерни огньове. Ахил вижда лъкатушната линия на кристалния ескалатор почти до края на трийсетте левги, които е извървял — стъклото отразява повече светлина от тъмните склонове под него. Сянката на планината стига до брега, до далечните хълмове и даже до синьото море, което толкова спокойно се плиска на север. На изток се белеят снежните шапки на три други високи върха, издигащи се над ниските облаци. Те също улавят червения залез. Краят на света е заоблен. Това се струва извънредно странно на Ахил, тъй като всеки знае, че светът или е плосък, или е с форма на паница и далечните му стени се издигат нагоре, а не надолу като ръба на тая земя. Това явно не е Олимп в Гърция, но пък Ахил вече го знае от много месеци. Тоя свят с червена пръст и синьо небе, с тая невероятно висока планина е истинският дом на боговете и Пелеевият син подозира, че хоризонтът може да се заобля надолу и изобщо да прави каквото му скимне.
Обръща се да погледне нагоре в мига, в който при него се телепортира някакъв бог.
Това е дребен бог според олимпийските стандарти, джудже, едва метър и осемдесет, брадат, грозен и се олюлява, когато вижда щетите, нанесени на неговия ескалатор — Ахил забелязва, че е хром, почти гърбав. Тъй като познава олимпийския пантеон като всеки аргивски герой, той веднага го познава — Хефест, бога на огъня и главен майстор на боговете.
Хефест като че ли почти приключва с огледа на щетите — стои на студа и виещия вятър с гръб към Ахил, чеше се по брадата и си мърмори — и явно не е забелязал ахееца и неговия вързоп.
Ахил не го чака да се обърне. Бързоногият мъжеубиец с пълна скорост се втурва през силовото поле, нахвърля се върху бога на огъня и му прилага любимите си хватки, като започва с прочутата „прегръдка“, която му е донесла безчет награди на турнири по борба — сграбчва Хефест през якия кръст, обръща го надолу с главата и го мята на червената скала. Божественият ковач изругава и се опитва да се надигне. Пелеевият син го хваща за подлакътницата и му прилага „летящата кобила“ — премята го през рамо и го тръшва на земята по гръб.
Хефест пъшка и изкрещява ужасяващо мръсна псувня.
Ахейският герой знае, че следващият ход на бога е да се телепортира, затова се мята върху по-ниското, по-широкоплещесто тяло, стиска с крака кръста му в смазваща ребрата ножица, с лявата си ръка обгръща шията му, изтегля късия богоубийствен кинжал от пояса си и го опира под брадичката му.
— А си отлетял, а съм дошъл с теб и съм те заклал — изсъсква Ахил в косматото ухо на майстора.
— Не… можеш… да… убиеш… бог… мама… му… стара — изпъшква Хефест и с дебелите си мазолести пръсти се мъчи да откопчи ръката на нападателя от гърлото си.
Ахил плъзва камата и оставя осемсантиметрова рана — дълга, но плитка — под брадичката на бога. По рядката брада пръсват капки златна кръв. В същия миг Пелеевият син още по-силно стяга с крака пращящите ребра на Хефест.
Богът изстрелва електричество по тялото си в бедрата на Ахил и той сбърчва лице, но не го пуска. Хефест напряга свръхчовешки сили да се освободи — Пелеевият син му отвръща с още по-свръхчовешка сила и го държи здраво, усилва натиска и на краката си, и на камата под брадичката на червеноликия ковач.
Хефест пуфти, хърка и безпомощно се отпуска.
— Добре… стига — изсумтява той. — Печелиш мача, сине Пелеев.
— Дай ми дума, че няма да се чупиш.
— Давам ти дума — подчинява се Хефест и простенва, когато Ахил стяга мощните си бедра.
— И знай, че ще те убия, ако нарушиш думата си — изръмжава мирмидонският цар, претъркулва се настрани и усеща, че въздухът е прекалено рядък, за да остане в съзнание повече от още няколко секунди. Сграбчва бога за туниката и рошавата коса и го замъква през силовото поле в затвореното кристално стълбище.
Щом се озовават вътре, хвърля Хефест на металните стъпала и пак обвива крака около ребрата му. Достатъчно дълго е наблюдавал Хокънбери и самите богове, за да знае, че когато се телепортират, те отнасят със себе си всеки, с когото са във физически контакт.
Богът на огъня хърка и пъшка. После поглежда увитото в лен тяло на Пентезилея и пита:
— Какво те води на Олимп, бързоноги Ахиле? Да не носиш мръсното си бельо на пране?