Някъде след десет вечерта най-после изкопаха рововете. Те бяха примитивни, меко казано — широки метър и половина и около половин дълбоки, облицовани с найлонови чували, донесени от Чом през предишните седмици. В коридора бяха натрупани скъпоценните кутии газ — Харман го наричаше „керосин“, — готови да ги изнесат, да ги излеят и да ги запалят, ако се наложеше защитниците на палисадата да отстъпят.
— Какво ще стане, след като за няколко минути изхабим газта си за една година? — бе попитала Ана.
— Ще седим на тъмно — гласеше отговорът на Ада. — Обаче ще сме живи.
Всъщност и тя имаше възражения срещу тая мярка. Съмняваше се, че ако войниксите преодолеят външните укрепления, някаква си огнена стена ще ги спре, даже да имаха време да я запалят. Харман и Деймън бяха участвали в скицирането на планове за укрепване на входовете на Ардис и монтиране на тежки капаци на всички прозорци на първия и втория етаж — работата продължаваше вече трети ден и според Петър почти приключваше, — ала Ада хранеше съмнения и за тая отбранителна линия.
След като изкопаха рововете, удвоиха броя на часовите на палисадите, складираха кутиите керосин във външния коридор и определиха хора, които да ги отнесат при рововете в случай на нападение, раздадоха новите иглени пушки и пистолети — те бяха достатъчно, за да въоръжат всеки шести в Ардис, положение, съвсем различно от доскорошното — и Греоги закръжи над имението със скутера, Ада влезе вътре да помогне на Петър с организиране на отбраната на къщата.
Тежките капаци бяха почти готови — големи и масивни, с размера на старите дъбови каси на прозорците, готови да бъдат затворени и заключени с железни резета, изковани до вагрянката на Хана. Бяха толкова грозни, че Ада само одобрително кимна и се извърна, за да скрие сълзите си.
Спомняше си красотата и изяществото на Ардис Хол допреди по-малко от година, традиция, обхващаща близо две хилядолетия — чудесно място за живот и забавления, изтънчено и изискано. Преди по-малко от година бяха отпразнували деветдесет и деветия рожден ден на Харман с разкошен пир под старите брястове и дъбове. Имаше запалени фенери по клоните, бяха докарали храна от всички краища на планетата, сервираха я летящи слуги, кротки войникси теглеха едноколки и дрошки по чакълената алея до осветената предна порта, мъже и жени откъде ли не пристигаха с най-хубавите си дрехи и модерни прически. Ада се огледа наоколо — десетки хора в груби туники сновяха из претъпкания главен салон, фенерите съскаха и пращяха в сумрака, по пода бяха пръснати спални чували, до тях бяха струпани иглени пушки и арбалети, в камината пламтеше огън, ала не за уют, а за топлина, нужна им да оцелеят в тоя студ, изтощени и мръсни мъже и жени хъркаха край огъня, навсякъде имаше кални стъпки, тежки дъсчени капаци бяха заменили красивите завеси на майка й. „Дотам ли стигнахме?“ — помисли си тя.
Да.
На територията на имението живееха четиристотин души. Ардис вече не бе нейният дом. Или по-точно, беше дом на всички, които искаха да живеят тук и се бореха за това.
Петър й показа капаците и другите нововъведения — прорези в капаците на първия и втория етаж, през които защитниците можеха да стрелят с лъкове, арбалети и иглени оръжия, ако войниксите пробиеха палисадата и нахлуеха в имението, вряла вода в грамадни казани на третия етаж — бяха вдигнати с рудан до високите тераси, откъдето можеха да залеят чудовищата. Харман беше сиглирал тая идея от една стара книга. Сега големите казани с вода и масло вряха на импровизирани печки, пренесени в някогашните лични покои на семейството на Ада. Всичко това бе грозно, но като че ли можеше да има ефект.
Влезе Греоги.
— Скутерът? — обърна се към него Ада.
— Горе на площадката е. Реман и другите се готвят да излетят със стрелците.
— Какво видя? — попита Петър. След залез-слънце бяха престанали да пращат разузнавателни отряди в гората — войниксите виждаха по-добре от хората на тъмно и просто беше прекалено рисковано да пращат патрули в такава облачна нощ, без луна и пръстени — затова правеха обходи със скутера.