— Трудно се вижда в мрака и тая лапавица — отвърна Греоги. — Обаче хвърляхме осветителни ракети в гората. Навсякъде има войникси — повече, отколкото сме виждали досега…
— Но откъде се взимат? — като търкаше лакти, сякаш й беше студено, рече една възрастна жена, казваше се Уру. — Не се прехвърлят по факса. Вчера бях часови и…
— В момента това не ни интересува — прекъсна я Петър. — Какво друго видя, Греоги?
— Продължават да носят камъни от реката — отговори ниският риж мъж.
Ада потрепери. Пешите патрули бяха съобщили за това още по пладне — войниксите носели тежки камъни и ги трупали в гората. Обитателите на Ардис никога не ги бяха виждали да правят така, а от всяка промяна в поведението им на Ада й прималяваше от тревога.
— Да не би да строят нещо? — почти с надежда попита Касман. — Стена или нещо подобно? Укрития?
— Не, просто трупат камъните на редове и купчини в края на гората — каза Греоги.
— Трябва да допуснем, че ще ги използват за хвърляне — тихо заяви Сайрис.
Ада се замисли за всички години — векове, — през които войниксите са били яки, ала пасивни и безмълвни слуги и са вършели всичко, което не е било по вкуса на старостилните човеци: дране и разфасоване на животни, охрана от аРНКирани динозаври и други опасни копирани същества, теглене на дрошки и едноколки като товарни животни. Твърдеше се, че векове преди последния факс — преди хиляда и четиристотин години — войниксите били навсякъде, но неподвижни, просто безглави статуи с кожени гърбици и метални коруби. До Падането преди девет месеца, когато островът на Просперо в е-пръстена бе избухнал в пламъци и се бе пръснал на десетки хиляди метеоритни късове, никой не бе виждал войникс да прави нещо неочаквано, камо ли да действа по своя инициатива.
Времената се бяха променили.
Кейман, един от първите ученици на Одисей, излезе напред, почти в средата на кръга.
— Миналия месец сиглирах една книга, в която се разказваше за древни обсадни машини отпреди Изгубената ера, които можели да мятат огромни камъни на много километри.
— В книгата имаше ли схеми? — попита Ада.
Кейман прехапа устни.
— Само една. Изобщо не беше ясно как действа.
— И без това не става за отбрана — посочи Петър.
— Но ще ни позволи да ги обстрелваме с камъни — възрази Ада. — Кейман, защо не потърсиш тая книга? Занеси я на Реман, Ем, Лоус, Кол и другите, които помагат на Хана във вагрянката и ги бива да майсторят разни неща…
— Кол го няма — съобщи Сейлъс, жената с най-къса коса в Ардис. — Замина с Деймън и неговата група.
— Е, тогава я занеси на всички, които ги бива да майсторят разни неща — обърна се Ада към Кейман.
Слабият брадат мъж кимна и забърза към библиотеката.
— Мислиш да ги замеряме със собствените им камъни ли? — усмихна се Петър.
Ада сви рамене. Искаше й се Деймън и деветимата други да не бяха заминавали. Искаше й се Хана да се е прибрала от Голдън Гейт. И най-много й се искаше Харман да си е вкъщи.
— Хайде да си довършим работата — предложи Петър. Групата се пръсна. Греоги поведе неколцина души към площадката, за да се отправят на поредния патрул с аероскутера. Други тръгнаха да си легнат.
Петър докосна Ада по ръката.
— Трябва да поспиш.
— Ще остана на пост… — отвърна тя. Във въздуха като че ли се разнасяше високо жужене, сякаш се бяха завърнали летните житарки.
Младежът поклати глава, после я поведе по коридора към стаята й. „Нашата стая с Харман“ — помисли си Ада.
— Уморена си, Ада. Бодърстваш от цели двайсет часа. Всички от дневната смяна вече спят. Пратихме повече хора на стените, имаме въздушен патрул. Направихме всичко, каквото можем. Имаш нужда от сън. Ти си особена личност.
Тя смаяно дръпна ръката си.
— Не съм!
Петър я погледна. Очите му бяха тъмни на мъждукащата светлина на фенера в коридора.
— Особена си, независимо дали го признаваш. Ти си част от Ардис. За мнозина от нас ти си живото въплъщение на това място. Все още си наша домакиня. Хората чакат твоите решения, и то не само защото Харман фактически ни ръководи от няколко месеца. Освен това ти си единствената бременна тук.
Ада нямаше какво да възрази и му позволи да я отведе в спалнята й.
Знаеше, че трябва да спи — трябваше да спи, ако искаше да е от полза за Ардис и за самата себе си — ала сънят не идваше. Можеше само да се измъчва за отбраната на имението и да мисли за Харман. Къде ли беше той? Дали бе жив? Всичко наред ли беше? Щеше ли да се върне при нея?
Още щом моментната опасност от войникси отминеше, тя щеше да отиде на Голдън Гейт при Мачу Пикчу — никой не можеше да я спре — и щеше да открие своя любим, своя съпруг, даже това да бе последното, което щеше да направи.