— Ахил не се ли върна? — сепва се Хектор.
Деифоб поклаща глава.
— След като изби до крак амазонките, Пелеевият син остана там. Другите ахейски вождове и царе избягаха при своите.
— Пентезилея мъртва ли е? — пита брат му. Елена разбира, че Приамовият най-голям син е бил откъснат от събитията в продължение на повече от двайсет часа, потънал в собствената си мъка и изумление, че неговата война с боговете е приключила.
— Пентезилея, Клония, Бремуза, Евандра, Термодонта, Алкивия, Деримахия, Дериона… И тринайсетте амазонки бяха убити.
— Ами боговете?
— Те воюват свирепо помежду си — пояснява Деифоб. — Като едно време… преди нашата война срещу тях.
— Колко са? — пита Хектор.
— Главни съюзници и покровители на ахейците са Хера и Атина. Снощи на бойното поле бяха забелязани Посейдон, Хадес и още десетина безсмъртни, които поощряваха Агамемноновите орди и мятаха мълнии и светкавици по нашите стени.
Старият Приам се прокашля.
— Тогава защо стените ни още са здрави, сине?
Деифоб се усмихва широко.
— Също като едно време, татко, за всеки бог, който ни желае злото, ние си имаме свои закрилници. Аполон е тук със сребърния си лък. Арес водеше контранастъплението ни призори. Деметра и Афродита… — Той млъква.
— Афродита ли? — Хекторовият глас е студен и безизразен, като нож, пуснат върху мрамор. По думите на Андромаха, тая богиня е убила рожбата му. Това име е изковало съюза между най-големите врагове в историята, Хектор и Ахил, и е станало причина да започнат своята война срещу боговете.
— Да — отвръща брат му. — Афродита се сражава сред боговете, които ни обичат. И твърди, че не е убила любимия ни Скамандър, нашия Астианакс, малкия ни господар на града.
Устните на Хектор побеляват.
— Продължавай.
Деифоб си поема дъх. Елена се оглежда. Десетките лица са пребледнели, напрегнати, погълнати от силата на момента.
— Хората на Агамемнон и техните безсмъртни съюзници се прегрупират при черните си кораби — съобщава оплешивяващият Хекторов брат. — През нощта се приближиха достатъчно, за да вдигнат стълбите си на стените ни и да пратят мнозина смели синове на Илион в Хадес, ала атаките им не бяха съгласувани и започнаха преждевременно — преди повечето им вождове и бойци да се върнат през Дупката — и с помощта на Аполон и Арес успяхме да ги отблъснем зад Хълма на трънените храсти, оттатък предишните им окопи и изоставените моравекски позиции.
В залата се спуска дълго мълчание. Хектор седи със сведен поглед, сякаш потънал в размисъл. В лъскавия му шлем се отразяват изкривените лица на хората наоколо.
Той се изправя, отива при Деифоб, стиска за миг братовото си рамо и се обръща към баща си.
— Знатни Приаме, любими татко, Деифоб, моят най-скъп брат, спаси града ни, докато аз хленчех в покоите си като старица, потънала в кисели спомени. Ала сега те моля да ми простиш, за да се наредя отново сред защитниците на нашия Илион.
Влажните очи на Приам сякаш се озаряват от мимолетен блясък.
— Ще се откажеш ли от войната си срещу боговете, които ни помагат, сине?
— Моят враг е врагът на Илион — заявява Хектор. — Моите съюзници са ония, които убиват враговете на Илион.
— И ще се биеш рамо до рамо с Афродита, така ли? — не отстъпва старият Приам. — Ще се съюзиш ли с боговете, които през последните месеци се мъчеше да убиеш? Ще избиваш ли ония ахейци, ония аргивци, които се научи да назоваваш свои другари?
— Моят враг е врагът на Илион — през зъби повтаря синът му, вдига златния си шлем и го поставя на главата си. Очите му свирепо блестят през отворите в лъскавия метал.
Приам се изправя и го прегръща с безкрайна нежност.
— Поведи войските ни към победа, знатни Хекторе.
Хектор се обръща, за кратко стиска ръката на Деифоб и високо заговаря на уморените вождове и всичките им хора:
— Огън носете и дружно надавайте викове бойни! Днеска Кронид ни изпрати деня на разплата за всичко: кораби ние да вземем, дошли против божия воля, Агамемнон да убием и завинаги да сложим край на тая война!
Спуска се дълго мълчание, после в голямата зала изведнъж отеква рев, който уплашва Елена, кара я да се скрие зад Касандра, която е ухилена до уши — като оголен череп.
Помещението опустява, сякаш хората са отнесени от рева — рев, който не заглъхва, а наново се надига и става още по-пронизителен, когато Хектор напуска някогашния дворец на Елена, посрещнат от виковете на хилядите мъже навън.
— Започва се — прошепва Касандра. Ужасната й усмивка е замръзнала на лицето й. — Ето, че по-раншното бъдеще пак се завръща, за да се роди в кърви.