— Явно не може да говори буквално. Не и за създаване на истински вселени.
— Струва ми се, че говори буквално — настоява Орфу. Манмът никога не го е чувал толкова сериозен. — Следиш ли данните за квантовия поток, които Астейг/Че пуска по общия канал?
— Не, квантовата теория ми е досадна.
— Това не е теория — посочва йонийският му приятел. — С всеки следващ ден, докато осъществяваме този преход от Марс до Земята, квантовата нестабилност между двата свята и в цялата ни слънчева система се задълбочава. Земята е в центъра на този поток. Сякаш всичките й пространственовремеви вероятностни матрици са попаднали в някакъв въртоп, някакъв участък на самоналожен хаос.
— Какво общо има това с Пруст?
Орфу спира горелката. Голямата кръпка върху люка на товарния отсек е идеално заварена.
— Някой си играе със светове и сигурно даже с цели вселени. Анализирай математически квантовия поток и ще видиш, че сякаш различни квантови пространства на Калаби-Яу някак си се опитват да съществуват едновременно в една брана. Все едно че се мъчат да се появят нови светове — все едно появата им е наложена от някакъв гений, също както предполага Пруст.
Някъде в „Кралица Маб“ се задействат невидими дюзи и дългият, тромав, ала красив космически съд от черен бъкивъглерод и стомана се завърта и преобръща. Манмът се хваща за един лост и краката му се отделят от корпуса, докато тристаметровият атомен кораб изпълнява цирковите си акробатични номера. Слънцето осветява двамата моравеки и залязва зад тласкателните платформи на кърмата. Европеецът настройва поляризиращите си филтри, отново различава звездите и разбира, че макар да не ги вижда във видимия спектър, приятелят му слуша тяхното радиопиукане. „Този термоядрен хор“, както веднъж ги беше нарекъл Орфу.
— Орфу, приятелю, да не си станал набожен?
Йониецът избуботва в субзвуковия диапазон.
— Ако е така — и ако Пруст е прав и се сътворяват истински вселени, когато онези рядко срещани, почти уникални гениални умове се съсредоточават върху тяхното сътворяване — струва ми се, че не ми се ще да се срещна с Творците в сегашната действителност. Тук действа нещо зло.
— Не виждам защо това… — започва Манмът и млъква, заслушан в общия канал. — Какво означава „тревога дванайсет-нула-едно“?
— Масата на „Маб“ току-що е намаляла с шейсет и четири килограма — пояснява Орфу.
— От отпадъци и изхвърлена урина ли?
— Не точно. Нашият приятел Хокънбери току-що се е телепортирал.
Първата мисъл на Манмът е „Хокънбери не е в състояние да се телепортира никъде… трябваше да го спрем — приятели не се пускат да се телепортират пияни“, ала решава да не я споделя с Орфу.
— Чуваш ли? — след миг пита йониецът.
— Не, какво?
— Следя радиочестотите. Току-що насочихме голямата антена към Земята или по-точно, към полярния орбитален пръстен на Земята и тя регистрира модулирано радиоизлъчване, чийто адресат сме ние.
— Какво се казва в него? — Органичното сърце на Манмът се разтуптява по-бързо. Той не блокира адреналина, а го оставя да тече в системата си.
— Определено е от полярния пръстен на около трийсет и пет хиляди километра над Земята — отвръща Орфу. — Съобщението е произнесено от женски глас, който безспирно повтаря: „Доведете ми Одисей“.
38.
Деймън влезе в синята ледена катедрала, в която отекваше шепот и монотонно пеене.
— Той създаде го, с огъня подобен, с око от огън в топка пяна, която плава и се храни! И лов Той гледа на лунна светлина с туй око на клин подобно, и баницата с дългия език, дето дълбоко се завира в дъбовите пънове да дири червеи и прости думички изрича, когато плячката си пипне, ала мравки не яде — самите мравки построили са стена от семена и в дупката си сламки са напъхали… Създаде Той туй всичко и отгоре и всичко видимо Той сътвори, и нас самите: как иначе?
Деймън моментално позна гласа — Калибан. Съскането кънтеше сред сините ледени стени и в синия леден тунел и сякаш идваше отвсякъде, успокоително далечно, ужасяващо близко. И тоя самотен Калибанов глас някак си в същото време беше хор, множество гласове в страховито съзвучие. По-уплашен, отколкото бе предполагал, много по-уплашен, отколкото се беше надявал, Деймън ниско наведе глава и излезе от ледения тунел върху ледения мецанин.
След едночасово пълзене, по време на което често се налагаше да се връща, тъй като много коридори се стесняваха и свършваха със задънен край, а друг път се натъкваше на високи стени или дълбоки шахти, най-после бе излязъл в центъра на катедралния купол.