„Не мога да се спусна там. Много е далеч“.
„Лъжец. Дотам няма и сто метра. Имаш още въже и клинове. И пикели. После просто ще притичаш да хвърлиш един бърз поглед на яйцата и ще се върнеш на балкона“.
„Това е безумие. Ще съм на открито през цялото време. Ония калибани бяха между мен и гнездото. Ако бях там, когато се появиха, щяха да ме пипнат. Или щяха да ме изядат на място, или да ме заведат при Сетебос“.
„Вече ги няма. Сега имаш шанс. Слез долу“.
— Няма — заяви Деймън и осъзна, че в ужаса си е произнесъл думата гласно.
Но след малко вече забиваше клин в синия леден под на балкона си. Завърза въжето за него, преметна арбалета през рамо до раницата си и започна трудното спускане към дъното на кратера.
„Чудесно. За пръв път да проявиш малко смелост и…“
„Млъквай, мама му стара“ — заповяда Деймън на тая храбра и абсолютно тъпа част от себе си.
Тя се подчини.
— И ако всичко продължава тъй, ще трябва ний във страх от Него да живеем — разнесе се напевното като псалм съскане на Калибан — не на калибаните, Деймън беше сигурен в това, а на самия Калибан. Чудовището трябваше да е някъде в купола, може би от отсрещната страна на Сетебос и гнездото.
— Казваш си, че някой странен ден Сетебос, Господ, който танцува в черна нощ, при нас ще дойде като език при око, като зъб при гърло, или във него ще прерасне, както от какавидата израстват пеперуди: и тук сме само ние с Него, и помощ отнийде се не види.
Деймън продължи да се спуска по хлъзгавото въже.
39.
След като се телепортира в Илион, доктор Томас Хокънбери първо трябваше да намери къде да повърне.
Това не беше трудно, даже в неговото пияно състояние, тъй като бившият схоластик бе прекарал почти цели десет години в и около Троя и се беше прехвърлил на една уличка край площада близо до домовете на Хектор и Парис, където бе ходил безброй пъти. За щастие в Илион беше нощ, дюкяните, сергиите и пивниците бяха затворени и със спуснати капаци и никой копиеносец или нощен страж не забеляза безшумната му поява. И така, имаше нужда от странична уличка и бързо я откри, гадеше му се, докато преминаха сухите напъни, после пък имаше нужда от още по-тъмна и безлюдна уличка. За късмет, около палата на покойния Парис, сега дом на Елена и временен дворец на Приам, имаше много улички и Хокънбери избра най-тъмната и тясната, само метър и двайсет широка, сви се на кълбо върху няколко стиски слама, зави се с одеялото, което носеше от каютата си на „Кралица Маб“, и заспа непробудно.
Събуди се малко след зазоряване, схванат, кисел, махмурлия и болезнено съзнаващ шума от площада край двореца и факта, че не е взел от кораба нужните дрехи: носеше мек сив памучен гащеризон и пантофи за безтегловност, нещо, което моравеките бяха сметнали за подходящо за човек от XXI век. Това облекло не се вписваше много добре сред кожените наколенници, сандалите, туниките, тогите, наметалата, кожите, бронзовите доспехи и грубите домотъкани одежди в Илион.
Когато все пак излезе на площада — след като изтупа, доколкото можа, мръсотията от уличката и забеляза истинската разлика между ускорението от 1,28 при което беше живял, и нормалната земна гравитация; чувстваше се гъвкав и силен въпреки махмурлука — Хокънбери с изненада установи, че там всъщност няма почти никого. Времето точно след изгрев слънце беше най-оживено на това пазарище, ала при повечето сергии стояха само техните собственици, изнесените пред кръчмите маси пустееха и единствените хора в отсрещния край на площада, пред двореца на Парис, Елена, а сега и Приам, бяха неколцината стражи, които охраняваха портите.
Схоластикът реши, че дрехите са по-важни даже от закуската, затова навлезе в сенките под аркадата и започна да се пазари с един едноок беззъб старец с червен дрипав тюрбан. Троянецът имаше най-голямата количка с най-разнообразна стока, главно отпадъци или дрипи, свалени от трупове, но водеше пазарлъка като ламя, която не желае да се раздели със златото си. Джобовете на Хокънбери бяха празни, затова можеше да размени само корабните дрехи и одеялото, ала те бяха достатъчно екзотични — трябваше да каже на стареца, че идва чак от Персия. Накрая се сдоби с тога, сандали, фино червено вълнено наметало, по-рано принадлежало на някой нещастен вожд, обикновена туника, поличка и долни дрехи, като избираше най-чистите от купа и когато нямаше чисти, гледаше поне да нямат въшки. Напусна площада с широк кожен колан, на който висеше меч, видял много битки, ала все още остър, и два ножа, единият, затъкнат в колана, а другият скрит в специално ушита гънка от вътрешната страна на червеното наметало. Освен това получи шепа монети. Когато хвърли поглед назад към широко ухилената беззъба физиономия на стареца, си помисли, че дядката е сключил добра сделка — сигурно щеше да размени необикновения гащеризон за кон, златен щит или нещо още по-хубаво. „Уф, добре де“.