Не беше попитал троянеца, нито неколцината сънени търговци какво става, защо площадът пустее, къде са войниците и семействата им, каква е причината за спусналата се над града странна тишина — знаеше, че съвсем скоро ще научи.
Докато се преобличаше зад количката на търговеца, старецът и двама от неговите съседи му предложиха злато за телепортаторния медальон, като шишкавият зарзаватчия даваше двеста мерки злато и петстотин сребърни тракийски монети, ала Хокънбери отказа, доволен, че се е сдобил с меч и две ками, преди да се съблече.
След като похарчи част от парите си за мек хляб, чирози, сирене и някаква гореща отвара, която изобщо не можеше да се сравнява с кафе, той се върна в сенките и отправи поглед към двореца на Елена.
Можеше да се телепортира в покоите й. Вече го беше правил.
„И ако е там?“
Бърз замах с меча и после телепортиране, идеалният невидим убиец, така ли? Но кой можеше да каже, че стражите няма да го видят? За десетхиляден път през последните девет месеца съжали за загубата на своята преобразяващата гривна — боговете раздаваха такива гривни на всичките си схоластици и те променяха с тях квантовата вероятност до такава степен, че бяха способни моментално да заемат мястото на всеки мъж или жена в или около Илион, като не само приемат вида и облеклото им, но и наистина ги изместват на квантово равнище. Това бе позволявало даже на едрия Найтенхелзър да се превръща в момче, без да нарушава закона за съхранение на масата, който един от ориентираните към точните науки схолстици преди години бе обяснил на Хокънбери.
Е, сега Хокънбери не можеше да се преобразява — гривната беше останала на Олимп заедно с тазерната му палка, микрофона и бронята — ала все още пазеше телепортаторния си медальон.
Докосна златния кръг на гърдите си и… се поколеба. Какво все пак щеше да направи, когато застанеше пред Елена Троянска? Нямаше представа. Никога не бе убивал, камо ли най-красивата жена, която беше виждал, съперница на безсмъртната богиня Афродита — затова се колебаеше.
Към Скейските порти се надигна смут. Той се запъти натам, като дояждаше комата си, преметнал през рамо току-що купения кози мях с вино, замислен за положението в Илион.
„Нямаше ме повече от две седмици. Вечерта, когато заминах, когато Елена се опита да ме убие, изглеждаше, че ахейците ще превземат града. Троя и нейните божествени съюзници, Аполон, Арес, Афродита и по-низшите божества, като че ли не бяха способни да се защитят от решителната атака на Агамемноновите войски, подкрепяни от Атина, Хера, Посейдон и останалите“.
Достатъчно дълго беше следил тая война, за да знае, че нищо не е сигурно. Естествено това бе Омировата версия — събитията в това истинско минало, на тая истинска Земя, в и около тая истинска Троя, обикновено следваха, макар и не винаги да повтаряха дословно великия епос на Омир. След като нещата драматично се бяха променили през последните месеци — благодарение, знаеше той, на намесата на някой си Томас Хокънбери — всички залози бяха отменени. Затова той побърза да се присъедини към навалицата, която по първи зори очевидно се насочваше право към главната градска порта.
Откри я на стената над Скейските порти с останалите от царското семейство и група висши сановници, събрани на широкия подиум, където преди десет години я бе гледал да назовава имената на вождовете от събиращата се ахейска войска. Тогава тя беше изброявала имената на различни гръцки герои пред Приам, Хекуба, Парис, Хектор и другите. Сега Хекуба и Парис бяха мъртви, наред с още много хиляди, ала Елена все още стоеше отдясно на царя заедно с Андромаха. Преди десет години старият владетел бе наблюдавал събирането на войските, ала сега лежеше на носилката, с която напоследък се придвижваше. Изглеждаше по-стар с много повече от десет години и нямаше нищо общо с жизнения цар, когото Хокънбери бе видял тогава — смалена, съсухрена карикатура на могъщия Приам.
Ала днес мумията изглеждаше доволна.
— До днес съжалявах сам себе си — извика Приам: обръщаше се към сановниците около себе си и неколкостотинте стражи по стълбищата и в полето под тях. Не се виждаше войска — по Хълма на трънените храсти и подстъпите към Илион нямаше войници, — но когато се вторачи и проследи погледа на Елена, Хокънбери различи грамадна тълпа на около два километра, където черните гръцки кораби бяха изтеглени на сушата. Изглеждаше, че троянците са обкръжили ахейците, преодолели са рова и са превърнали безкрайните някога ахейски станове в неравен полукръг с диаметър най-много неколкостотин метра. В такъв случай гърците бяха изтласкани досами морето и бяха обкръжени от мощни троянски сили, които само чакаха да се нахвърлят върху тях.