Е, помисли си Хокънбери, докато изчакваше в началото на по-малката уличка, за да не го забележат, оная измама беше успяла. Ала сега войната с боговете бе свършила и изглеждаше, че Троянската война е в сетния си час.
Схоластикът не искаше жените да стигнат до самото жилище — там вардеха и киликийски стражи. Той се наведе, вдигна един тежък гладък овален камък, който точно прилегна в дланта му, и го стисна.
„Наистина ли съм готов да убия Елена?“ Нямаше отговор на тоя въпрос. Засега.
Елена и Хипсипила спряха пред портата, през която се влизаше във вътрешния двор на скривалището. Хокънбери тихо се промъкна зад тях и потупа едрата робиня от Лесбос по мускулестото рамо.
Хипсипила се завъртя.
Той я удари по брадичката с широк замах. Въпреки тежкия камък в дланта му костеливото чене на едрата жена едва не му строши пръстите. Ала робинята политна назад като съборена статуя и главата й изкънтя във вратата. Тя остана да лежи, явно в несвяст. Широката й челюст изглеждаше счупена.
„Страхотно! След десет години наблюдение на Троянската война най-после се включих в боя — като изненадах жена“ — помисли си схоластикът.
Елена се отдръпна и измъкна малката, скрита в десния й ръкав кама, която вече беше пронизвала сърцето на Хокънбери. Той светкавично я хвана за китката, притисна ръката й към грубо издяланата врата и — със собствената си разкървавена и натъртена десница — изтегли дългия кинжал от колана си и опря върха му в мекото й гърло. Елена пусна ножа си.
— Хок-ън-бе-рииии — промълви тя. Въпреки че беше отметнала глава назад, под върха на камата му избиха капки кръв.
Той се поколеба. Дясната му ръка трепереше. Ако щеше да го прави, трябваше да действа бързо, преди тая кучка да заговори. Елена го бе предала, беше го намушкала в сърцето и го бе оставила да умре, ала също така беше най-страхотната любовница в живота му.
— Ти все пак си бог — прошепна хубавицата. Въпреки ококорените й очи изражението й не издаваше страх.
— Не съм бог — изскърца със зъби Хокънбери. — Просто съм котка. Ти отне един от животите ми. Вече ми бяха отнели друг. Значи ми остават седем.
Въпреки че върхът на камата се забиваше в гърлото й, Елена се засмя.
— Котките имат девет живота? Хитро. Винаги те е бивало в измислиците… за чужденец.
„Убий я или я остави жива, само вземи решение… Това е абсурдно“ — помисли си Хокънбери.
Той отдалечи ножа от гърлото й, ала преди Елена Троянска да успее да помръдне или проговори, я сграбчи за черната коса, опря камата в ребрата й и я затегли по уличката.
Описаха пълен кръг — върнаха се при изоставената кула, гледаща към Скейските порти, където се беше натъкнал на криещите се Менелай и Елена и където тя го бе намушкала, след като беше телепортирал мъжа й в Агамемноновия стан. Изкачиха се чак на върха по тясното вито стълбище, на почти съвсем открития етаж, разрушен преди месеци от бомбардировките на боговете.
Той я блъсна към открития край, където не можеше да я види никой, и заповяда:
— Съблечи се!
Елена отметна косата от очите си.
— Искаш да ме изнасилиш, преди да ме хвърлиш от кулата, така ли, Хок-ън-бе-рииии?
— Съблечи се.
Остана с нож в ръка, докато Елена смъкваше няколкото пласта копринени дрехи. Тая сутрин беше по-топла от деня на заминаването му, зимния ден, когато го бе намушкала, но все пак на тая височина вятърът беше достатъчно студен, за да накара зърната на гърдите й да се втвърдят и белите й ръце и корем да настръхнат. Когато пускаше всеки пласт на пода, Хокънбери й нареждаше да го изрита към него и като я наблюдаваше внимателно, опипваше меките одежди. Нямаше други скрити ками.
Елена се изправи на утринната светлина, леко разкрачена, без да крие гърдите и пубиса си, просто естествено отпуснала ръце отстрани. Под брадичката на високо вдигнатата й глава червенееше капка кръв. В погледа й като че ли се сливаха спокойно предизвикателство и любопитство какво ще се случи. Колкото и да беше ядосан, Хокънбери разбираше защо Елена е пратила тия стотици хиляди мъже да се избиват помежду си. И с удивление установи, че може да е толкова ядосан — до такава степен, че беше готов да я убие — и в същото време да изпитва сексуална възбуда. След седемнайсетте дни при 1,28 g се чувстваше силен тук на Земята, мускулест, могъщ. Знаеше, че може да вдигне тая хубавица с една ръка и да я отнесе където си поиска, да направи с нея каквото пожелае, при това за колкото време му скимне.