Хокънбери й подхвърли дрехите.
— Облечи се.
Тя предпазливо го наблюдаваше, докато вдигаше меките си одежди. От стената и Скейските порти се разнасяха викове, дървени копия удряха по щитове от бронз и кожа — Приам сигурно говореше още.
— Разкажи ми какво се случи през седемнайсетте дни, докато ме нямаше — грубо нареди схоластикът.
— Само за това ли се върна, Хок-ън-бе-рииии? Да ме попиташ за последните събития? — Тя завързваше ниския си елек върху белите си гърди.
Хокънбери й даде знак да седне върху падналия каменен къс и когато Елена се подчини, седна на друга плоча на метър и половина от нея. Даже с нож в ръка нямаше желание да се приближи повече.
— Разкажи ми за седмиците, през които отсъствах — повтори схоластикът.
— Не искаш ли да знаеш защо те намушках?
— Знам — уморено отвърна Хокънбери. — Накара ме да телепортирам Менелай, обаче реши да не отиваш с него. Ако бях мъртъв и ахейците превземеха града, а ти беше убедена, че ще се случи така, винаги можеше да кажеш на Менелай, че съм отказал да те понеса. Или нещо подобно. Обаче той така или иначе щеше да те убие, Елено. Мъжете, даже Менелай, който не е най-острият меч в оръжейната, могат да оправдаят предателството. Но само веднъж.
— Да, щеше да ме убие. Обаче аз те намушках, Хок-ън-бе-рииии, за да нямам друг избор… за да остана в Илион.
— Защо? — Това му се стори абсурдно. А и го болеше главата.
— Когато Менелай ме откри, осъзнах, че с радост бих заминала с него. Едва ли не щях да се радвам, ако ме убиеше, щом щеше да му достави удоволствие. Годините, които бях прекарала в Илион като уличница, като лъжлива жена на Парис, като причина за цялата тая смърт, ме бяха направили долна във всеки смисъл на думата. Жалка, непостоянна, празна… обикновена.
„За теб могат да се кажат много неща, Елено — изкушаваше се да й възрази Хокънбери, — ала не и «обикновена».“
— Но Парис беше мъртъв и аз нямах мъж, нямах господар за пръв път, откакто бях младо момиче — продължи тя. — Отначало се зарадвах да видя Меналай тук в Илион, но скоро проумях, че това е като радостта на роба при вида на веригите и оковите му. Когато оная нощ ти дойде при нас на кулата, единственото ми желание беше да остана в Илион, сама, не като Елена, Менелаевата жена, не като Елена, Парисовата жена, а просто като… Елена.
— Това не обяснява защо ме намушка — рече Хокънбери. — След като пренесох Менелай в братовия му стан, можеше просто да ми кажеш, че оставаш тук. Или да ме помолиш да те пренеса на което и да е място в света — и аз щях да се подчиня.
— Тъкмо затова се опитах да те убия — прошепна Елена.
Хокънбери я зяпна намръщено.
— Тогава реших да венчая съдбата си не за някой мъж, а за град… за Илион. И знаех, че докато ти си тук и си жив, можеш да ме отведеш навсякъде със своята магия… на сигурно място… докато Агамемнон и Менелай влизат в града и го опожаряват.
Бившият схоластик се замисли. Не намираше смисъл в думите й. Знаеше, че няма да намери. Затова се отказа.
— Разкажи ми какво се случи през последните седмици — за трети път рече той.
— Дните, след като те оставих да умреш тук, бяха мрачни за града — започна Елена. — Агамемнон за малко да превземе Троя още същата нощ. Хектор се цупеше в покоите си още отпреди амазонките да се отправят на гибел. След като Дупката се затвори и стана ясно, че повече няма да се отвори, той се криеше в дома си, потънал в мисли, без да вижда даже Андромаха — тя се канеше да му признае, че синът им е жив, обаче изчакваше, тъй като не знаеше как да обясни измамата така, че да не изгуби собствения си живот — и по време на битките през следващите дни Агамемноновите войски и поддържащите ги богове убиха много троянци. Единствено закрилникът на града, сребролъкият Феб Аполон, с безпогрешно насочените си към аргивските множества стрели не допусна да бъдем погубени през ония черни дни, преди Хектор да се включи в боя.
— Предвождани от Диомед, аргивците успяха да пробият стените ни в най-ниската им част — там, където расте дивата смокиня — продължи тя. — През десетте години преди нашата злополучна война с боговете аргивците на три пъти бяха опитвали на същото място, нашата слабост, навярно разкрита им от някой вещ предсказател, но и трите пъти Хектор, Парис и другите ни герои ги отблъскваха, първо Големия и Малкия Аякс, после Атридите и накрая самия Диомед, ала тоя път, четири дни след като се опитах да те убия и оставих тялото ти тук на лешоядите, Диомед поведе своите воини от Аргос на четвърта атака срещу мястото, където расте дивата смоковница. Докато Агамемнон вдигаше стълбите си на западната стена и тарани, големи колкото грамадни дървета, блъскаха Скейските порти на грамадните им панти, Диомед с коварство и сила атакува ниското място на стената и до залез на оня четвърти ден аргивците проникнаха в града. Единствено смелостта на Деифоб, Хекторовия брат, другия син на Приам, мъжа, който беше избран от царското семейство за мой следващ съпруг, единствено той спаси Илион с храбростта си. Видял опасността, когато другите отчаяно отблъскваха Агамемноновите стълби и тарани, Деифоб събра оцелелите от стария си отряд, Хелен и вожда Азий Хиртаков, заедно с неколкостотин от бегълците на Еней и следван от стария ветеран Астеропей, започна контранастъпление по градските улици и превърна недалечното пазарище във втори фронт. В ужасната битка с победоносния Диомед Деифоб се сражаваше като бог — отблъсна даже копието на Атина, защото боговете участваха със същата ожесточеност, с каквато и хората, даже с по-голяма!