— Точно така — потвърждава Хокънбери. — Боговете искат да ускорят следващия бунт, да отстранят Хектор и Ахил, да разрушат тоя съюз и пак да насъскат гърците срещу троянците.
— Затова и отровата — казва моравекът. — За да оставят Парис жив, колкото да разкаже на жена си, на първата си жена, кой всъщност го е убил. Сега троянците ще искат да си отмъстят и даже верните на Ахил гърци ще са готови да се защитават. Хитро. Нещо друго интересно да се е случило днес?
— Агамемнон се върна.
— Без майтап?
„Трябва да си поговоря с него за жаргонния му речник — мисли си Хокънбери. — Все едно приказвам с някой първокурсник от Университета на Индиана“.
— Да, без майтап — отвръща бившият схоластик. — Върна се месец-два по-рано и носи изненадваща вест.
Манмът очаквателно се навежда напред. Или поне така Хокънбери тълкува езика на тялото на дребния хуманоиден киборг. Изражението на метално-пластмасовото лице е непроницаемо, само отраженията на пламъците играят по гладката му повърхност.
Хокънбери се прокашля и казва:
— Хората в родината му ги няма. Изчезнали са. Липсват.
Очаква някакво изненадано възклицание, ала дребният моравек мълчи.
— Нямало никого — продължава бившият схоластик. — Не само в Микена, където първо отишъл Агамемнон, не само жена му Клитемнестра и сина му Орест ги нямало. Нямало абсолютно никого. Пусти градове. Непокътната храна по масите. Умиращи от глад коне в конюшните. Кучета, тъгуващи край мъртви огнища. Неиздоени крави по пасбищата. Неостригани овце. Където и да пристанел с корабите си Агамемнон, и на Пелопонес, и в Менелаевото царство Лакедемон, и на Одисеевата Итака, всичко пустеело.
— Да — отвръща Манмът.
— Чакай малко — сепва се Хокънбери. — Ти изобщо не се изненада. Значи си знаел. Вие моравеките сте знаели, че гръцките градове и царства са опустели. Откъде?
— Искаш да кажеш откъде знаем ли? — пита Манмът. — Елементарно. Откакто пристигнахме, наблюдаваме тези места от земна орбита. Пращаме дистанционни роботи, които събират информация. Много неща могат да се научат на Земята три хилядолетия преди твоето време — тоест три хиляди години преди двайсети и двайсет и първи век.
Хокънбери се смайва. Изобщо не му е идвало наум, че моравеките обръщат внимание на нещо друго освен Троя, на околните бойни полета, свързващата Дупка, Марс, Олимп, боговете, навярно на една-две марсиански луни… Божичко, нима не им стигаше.
— Кога са… изчезнали? — накрая успява да изрече той. — Според Агамемнон част от оставената храна била съвсем прясна.
— Предполагам, че зависи от дефиницията за „прясна“ — отвръща Манмът. — Според нашето разузнаване хората са изчезнали преди около четири и половина седмици. Точно когато Агамемноновата флотилия наближавала Пелопонес.
— Господи — промълвява Хокънбери.
— Да.
— Видяхте ли ги как изчезват? На сателитните си камери, сонди или там каквото и да е?
— Не съвсем. Както си бяха там, изведнъж вече ги нямаше. Случи се към два през нощта. Гръцко време, така че нямаше много движение за наблюдение… искам да кажа, в гръцките градове.
— В гръцките градове… — тъпо повтаря бившият схоластик. — Искаш да кажеш… Искам да кажа… и други хора ли са изчезнали?… Да речем… в Китай?
— Да.
Внезапно вятърът връхлита уютното им убежище и пръска искри във всички посоки. Хокънбери скрива лицето си с шепи от огнената буря и после изтупва наметалото и туниката си от въгленчетата. Когато поривът стихва, той хвърля последните съчки в огъня.
Освен Троя и Олимп — който изобщо не е бил на Земята, установил е той преди осем месеца — Хокънбери е ходил само на още едно място на тая някогашна Земя и това е праисторическа Индиана, където е оставил единствения друг жив схоластик, Кийт Найтенхелзър, при индианците — да го пазят от гибелно развихрилата се муза. Без съзнателно да има такова намерение, Хокънбери докосва телепортаторния медальон под ризата си. „Трябва да проверя как е Найтенхелзър“.
— Всички останали са изчезнали — всички на повече от петстотин километра от Троя — сякаш прочел мислите му, казва моравекът. — Африканците. Индианците в Северна Америка. Индианците в Южна Америка. Китайците и австралийските аборигени. Северноевропейските хуни, датчани и бъдещи викинги. Протомонголите. Всички. Изчезнало е и последното човешко същество на планетата — изчислихме, че е имало около двайсет и два милиона души.
— Невъзможно — заявява Хокънбери.